ИСТОРИИТЕ, В КОИТО СЕ ГУБИШ

3. ТУК СЪМ

Тук съм. В онова кафене.

Всичко си е същото - стъклените кръгли масички отвън и столовете с широка облегалка, черните первази, покрити с шарени цветчета в саксии... Дори издяланата от дърво табелка на вратата, върху която старателно са изписани надписите "Отворено" и "Затворено".

Предполагам, че обстановката вътре също не е претърпяла някакви промени. Обичайната сутрешна опашка, примамливият чаромат, който умее да подразва сетивата, усмихнатите сервитьорки, предлазполагащите приятни песни, както и отекващите смехове, изтръгнали се от устите на щастливи хора.

И аз много се смеех тук. И аз бях щастлив.

Всичко си е същото, да.

Но ние сме различни.

Ти се превърна в нещо непонятно за мен, а аз... останах заложникът на собствената си празнота. Душевна празнота.

Дългото кафе с две захарчета беше нещо отвратително за вкуса ми, но се правех, че го обожавам, само за да стана свидетел на прекрасната ти усмивка, която предизвикваше гъделичкащо вълнение в стомаха и главата ми.

Тук беше първата ни среща. Господи, дори не можеш да си представиш колко бях въодушевен и на кое небе се намирах след твоето "да, ще изляза с теб."

Наслаждавах се на начина, по който сърдито нацупваше устни, когато нещо не станеше "по твоята". Ах, тези устни... цели седем месеца копнеех да ги вкуся и щом това се случи, там - на онази пейка под плачещата върба, имах чувството, че литрите въздух в дробовете ми частично бяха започнали да изчезват. Главата ми се замая и забравих за всичко. Буквално за всичко. Преобръщащото корема ми вълнение изплува в ума ми и количеството му беше толкова голямо, че се опасявах от това сам да не се удавя в него. Движенията ни бяха грациозни, плавни и внимателни. Дори не мислех, че ще отвърнеш на целувката. Чудех се какво толкова, по дяволите, намираше в мен? Защо се мотаеше с такъв загубеняк? Дали пък не ме използваше? Или изпитваше чувство на жал?

Ти все ми повтаряше, че имало нещо специално в мен, на което му е било писано да те срещне.

Наистина ли беше така, Клеа?

Има ли как да ми отговориш?

Дълбоко в душата си все още се надявам да си била права.

Обожавах очите ти с неопределен цвят между синьо и зелено. Толкова спокойно се взираха в лицето ми, галеха го без помощта на физическото докосване и същевременно с това, пробиваха болезнена дупка право в сърцето ми при всеки един наш спор. Сълзите ти се жигосваха в кожата ми и се стараех никога да не ставам причината, поради която са решили да бликнат. Плачеше рядко. Но стигнеше ли се дотам - знаех, че се крие нещо много сериозно. Бях готов да смачкам като старо парче пожълтяла хартия всеки един, който носеше тази отговорност. Без да ми мигне окото.