"Вампир в Атлантида" книга 7 от поредицата "Воините на Посейдон" на Алиса Дей

Глава 17

Тайното възвишение на планината Ред Рок,

дивата част

Даниел позволи на Серай да стане, едва тогава, когато от поне петнадесет минути не чуваше нищо друго, освен самата природа.

- Отидоха ли си? - прошепна тя тихо, докато бършеше пръстта от дрехите си. - Какво беше това? Още вампири ли?

- Да. Отначало помислих, че има и няколко шифтъра с тях. Но летящите шифтъри бяха птици, тихи, свирукащи или нещо друго, но не и говорещи. Бяха вампири и бяха непохватни аматьори. Шумни и арогантни, без дори да предположат, че може да има някой, който може ги чуе.

- Късмет за нас, нали?

Той я докосна по бузата и ѝ се усмихна, като се опитваше да се отърси от дълбоките страх и гняв, които беше изпитал заради нея, заради това какво можеше да ѝ се случи, ако не бяха успели. Тя не трябваше да разбира, че той се е притеснявал за това.

- Всичко ни върви на късмет. Когато приключим с тази малка задачка, ще отидем до Вегас.

Тя се засмя.

- Това не е ли в пустинята? Мястото, където хората отиват да слагат пари в машини и да слушат малките звънчета?

Той поклати глава.

- Мисля, че Императора е сложил много странен филтър върху знанията ти за света.

- Съгласна съм - сериозно каза тя. - Кой е Джъстин Бибър и защо косата му е отровна за малки момичета?

Мина много време преди той да може да спре да се смее до толкова, че да може да ѝ отговори.

Прекараха добре заедно, имайки предвид, че се катереха вече от почти три мили{1} преди тя да признае, че има нужда от почивка. Пи вода и похапна малко хляб и ядки, докато той се взираше в нея и се опитваше да не мисли колко вкусна би трябвало да е кръвта ѝ.

Беше крайно незадоволителна почивка, влоши се още повече, когато тя се взря в него с нейния сапфирен поглед и му зададе единственият въпрос, който се надяваше никога да не му зададе.

- Какво се случи с теб, след като стана нощно създание? Какво прави през изминалите единадесет хиляди години?