I don't believe

4. Чувствата

 Чувствате ли се недоценени? Кога беше последния път, в който някой честно ви каза, че сте направили нещо прекрасно и сте добри в това, което правите? При мен, това беше отдавна.

 Обичам да рисувам. И не съм първокласен художник, но не съм съвсем бездарна и поне от време на време искам някой да ми каже искрено "браво, много е краасиво". Мечти, а? Въпросът е друг. На никой не му пука и ме боли. Когато покажа своя рисунка и се разочаровам от реакцията на човека на когото съм я показала и съм убедена, че е хубава, се чувствам нищожно, глупаво. В такива момчени се правя, че не ми пука или казвам нещо тъпа, за да се измъкна, но в момента, в който се затворя в стаята ми минавам през няколко фази, който оставят дълбоки белези в паметта ми. Първо е гневът. Усещам паренето в гърдите си. Не веднъж ми се е случвало да късам рисунките си или да ги мачкам, а когато не се отнася за тях се чудя какво да ударя, така че да не се чуе и никой да не ме провери. Следващия етам е болка. Усещам как очите ми парят и сълзите бавно се стичат по лицето ми. Понякога седя или лежа на пода докато плача, друг път успявам да се добера до стола или кревата. Когато усетя, че плача ми става твърде силен, се покривам с удеало и обикновено това продължава няколко часа, а на сутринта се чувствам като изтривалка. Очите ми са черно-сини, сякаш съм се сбила с някого и да не говорим, че се чувствам толкова емоционално иззтощена, че чувствата ми угасват за кратко, мислите си отиват и за това време сякаш аз просто съществувам в пространството, докато не се завърна и цикълът не започне отначало.

 Тези чувства винаги остават погребани, но проблемът е, че аз знам за тяхното съществуване. И всеки път, когато се появят нови, които после ще бъдат погребани, старите се връщат, не толкова силни, когато са били там за първи път, но се връщат и са там. Това прави чувството все по-ужасно и по-силно.

 От друга страна щастието... Има мигове от живота ми, които никога няма да забравя. Пазя ги от детската градина. Помня колко щастлива бях, когато мама ме вземаше от там, дори помня парфюма й. Това е хубавото на щастието, миговете са по-кратки, но остават в съзнанието ни за по-дълго време. Не знам колко пъти съм си ожулвала коленете или колко пъти съм плакала да не ходя на детска градина, но не го помня. Знам го от разказите на възрастните около мен и само толкова.

 Чувствата са толкова странни, но те ни правят хора. Не се страхувайте от щастието, само защото няговата сянка е неговата противположност. Както казах щастливите мигове са по-кратки, но се запазват по-дълго в паметта ни. Сигурно след десет години тази болка ще е забравена. може да отнеме и повече, кой знае, но някой ден наистина няма да я помня