Докосване

1

Не мислех, че мога да стигна до тук. Най-големите ми страхове се сбъдват, не съм си помислила, че ако се случи нещо такова ще се примиря, а сега просто се предавам. Вече съм уморена. От всички, от всичко, от фалшиви хора, от несигурност. Бих направила всичко за да се върна малко назад, не за да преодвратя това,а за да се усмихна за последен път. Липсва ми как излизах с приятели, радвах се със семейството си, липсва ми да бъда безгрижна, липсва ми всичко, което ми се струваше толкова обикновено.
Отново чувах детски викове и смях, гледах в далечината, усещанах спокойствие. Нещо, което рядко успявам да си подаря. Врата се отвори и светлината отвътре заблестя в очите ми и този път децата ме изкараха от транса ми.
-Ела и ми направи да ям!-не отвърнах, нямах сили, стоях безмълвно. -Казах ти нещо! Каква бавачка си ти? Ще кажа на мама и татко да не ти платят, ти си глупачка.
-Какво искаш да ядеш?- попитах, надявайки се да спре, а може би и за да ми платят по-късно.
-Не знам, искам ли? Апетита ми отиде по дяволите... Наистина не искаме да си тук.
-Не си ли малка да говориш така?
-Тя може да е малка, аз не съм. На същото мнение съм.- Каза брат ѝ. С високо вдигната глава. Беше година по-голям, доста по глуповат от сестра си. Стиснах зъби и замалчах. Отново.
На пръв поглед Марая и Хардън бяха две ангелчета. Добре облечени и възпитани, приказливи, красиви деца, които са гордостта на мама и татако. Изглеждаше и, че ги чакаше доста светло и хубаво бъдеще. След като прекараш малко време с тях, виждаш как пред теб се появяват две арогантни, нагли и невъзпитани деца. Нищо чудно, че родителите им не искаха да прекарват свободното си време с тях. Е сега аз трябваше да го прекарвам с тях. Разбирам ги, въпреки паричното възнаграждение съм на косъм да си тръна,а ако са моя отговорност, не знам какво бих правила.
-Ако мислиш да умираме от глад, най-добре ще бъде да звънна на татко. -отново ме изкара от транса ми писклив глас.
-Кажи какво искаш да ти приготвя?
-Нещо хубаво, да не прилича на теб.-усмихна се детето, сякаш е казало нещо велико. В очите на малката си сестра в момента беше герой.
-Например?
-Сладолед, за Марая шоколад, а за мен ванилия. И не, нямаш право да ни откажеш, нито имаш право да кажеш на мама и татко.
-Добре. -отсяхах само, това дете, макар и толкова ужасно трябва да си призная, че има вкус. Усетих как устата ми се изви в крива усмивка. Кратка усмивка.
Дадох им сладоледа, да се надяваме родителите им да не разберат, защото съм сигурна, че ако разберат, ще им се стори достатъчно да ме уволнят или поне да се прибера с празни ръце. Излязох отново на верандата на къщата и се върнах към предното си занимание, а именно да се взирам в далечината. Стоях гледх, гледх и съседните къщи. Колко живот кипи в тях, колко е красиво и уютно. В къщата отсреща тече семейна вечеря. Децата се смеят, карат се, има един от тези вечно намръщени тийнейджъри, напомнящи мен, които всъщност не ценят какво имат. Родителите се опитват да внесат ред и спокойствие, но без успех. Имаше и възрастен мъж, вероятно баща на някой от напрегнатите родителите. Той стоеше и се усмихваше тихо и кротко на всичко. Наблюдаваше и се радваше. Радваше се дори и на хаоса. Чисто и просто щастие.
-О красота. Да не би да ти е скучно? - отново някой прекъсна мислите ми. Този път раздразнението ми беше заменено с уплаха. Момче, високо стройна фигура, черна качулка, не се виждаше лицето му, виждаше се само свирепата му усмивка. Точно като в някой криминален филм. Изтръпнах и само стоях и гледах с уплашен поглед, но не позволих, ченето ми да падне до земята. Овладях се.
-Нямам никакви пари, не живея тук, твърде съм непревлекателна за да ме изнасилиш. Остава ти само да ме убиеш. Ако толкова искаш, давай.- Изплюх бързо.- Знаеш ли? Моля те убий ме.
-Аз.. Исках да те посплаша и да ти взема парите. Не искам да те убивам. Да убия нещо толкова красиво ще е голяма загуба. Не бих те изнасилил, ако ти не искаш.- Появи се нова усмивка, но този път беше някак подла.
-Ако е по мое желание няма да е изнасилване, но ще се наложи да ти откажа.- защо ли не си мълча?
-Умна си. Не винаги имаш думата обаче.
-Ти каза, че ако ще ми правиш нещо ще е по мое желание.
-Не съм длъжен да ти давам обяснение.
-Не си.-казах за да прекратя разговора.
-Не те ли е страх, че ще те нараня?- продължи го той.
-Не. Може би.- Лъжех. И двамата го знаехме.
-Значи да.
-Какво търсиш тук?
-Опитвам се да намеря нещо, за да изкарам седмицата. Дрехи, храна, пари, нещо скъпо, което да продам.- Видях в погледа му, гняв, тъга и самодоволство, но се опитше да каже всичко нормално и с усмивка, някак лъчезарно, въпреки проблемите си. За пръв път виждам нещо такова.
-А защо не си в някой богат квартал?
-Тук е по-лесно, няма толкова мерки за сигурност, никой не би дошъл да краде тук.
-Добре мислиш.
-Знам принцесо.
-Не ме наричай така.-остяках.
-Не си в състояние да избираш.-предната самодоволна усмивка.
-Не изглеждаш като човек който ще ме нарани.- Не бях сигурна в думите си, само се надявам да е така.
-Смела си, а? Някой път ще ти изиграе лоша шега, принцесо.
-Далеч съм от принцеса, но това мисля, че са ченгета.
-От кога минават и тук? Мамка му.- За миг изглежадше изплашен, но след това се усмихна отново.- Тръгвам принцесо.
-Чао.
-Ще се видим пак.
Стоях и гледах силуета как се отдалечава. Как се загубва в далечинатата. Нима току-що си говорих с човек, който може да ме убие? Глупости. Изглеждаше, че това беше момче на моите години, личеше си, че не знае какво прави всъщност. Не би имал смелостта.  Той беше луд. Трябваше да краде за да живее, живееше в пансион, а усмивката му го караше да изглежда най-щастливия човек на света. Защо аз съм толкова нещастна? Какво ми има? Тъкмо когато се сетих, че децата са вътре видях, че часа е 23:54. Затичах се да ги сложа по леглата и да почистя кухнята. Подготвих се да премина още един кръг на ада.
-Вашите са тук всеки момент! Лягайте си! - Опитвах се да не повдигам тон, защото те наистина не бяха виновни.
-Я не ми мрънкай.-Каза момчето, високомерно.-Къде беше до сега?
-Моля ви деца!- усетих, че ще се разплача.
-Досадница, млъквай.-Малката сестра се качи по стълбите, а брат ѝ я последва.
Е това беше. И докато се успокоявах видях сладоледа. Отново паника. Прибрах слодоледа, а в момента в който ръцете ми докоснаха мръсните прибори, кола спря пред къщата. Чух гласовете на родителите им. Взех ги, нямаше къде да ги изхвърля без те да ги видят. Бързах, не мислех и просто ги пуснах в чантата си, но и не ми пукаше особено. В момента в който затворих ципа на чантата, вратата се отвори.
-Здравей, Амелия!- каза майка им с топла, прекрасна усмивка.
-Здравейте, госпожо Хоукс!- усмихнах се и аз, но с изкуствена усмивка, която нямаше нищо общо с тази на дамата пред мен.
-Послушни ли бяха?- попита баща им забързано, ясно ми стана, че трябва да си тръгна колкото може по-бързо.
-Естествено. Бяха прекрасни, както винги!- Излъгах очевидно, но просто всички бяха уморени за да кажат нещо повече.
Госпожа Хоукс ми подаде плика с парите, аз им благодарих и тръгнах. Отговорих го, имаше само 12 паунда. Изглежда ще се наложи да се прибера пеша. Тръгнах по тъмната улица, загубена отново в различни мисли. Исках само да се прибера вкъщи.

__________________________________

Здравей, това е новия ми проект(опитвам се да направя нещо смислено, нова съм в това).Съжелям, за допуснатите грешки! Ако желаеш може да ме подкрепиш. Благодаря ти за вниманието и отделеното време! За мен значи много. ❤️

1329 думи