Докосване

2

4:38ч. Стоя и гледам към тавана. Лунна светлина влиза в стаята, беше доста красиво. Станах и усетих лек студ, но отидох до стария прозорец, през който влизаше вятъра отвън. Луната беше пълна, а аз стоях и гледах като малко дете. Отворих и леден, но свеж и чист въздух влезе в стаята и бавно започна да изчезва аромата на старо примесен с дим, прах и ванилия от евтината свещ на рафта. Вятърът залюля старите завеси, които някога бяха бели. Главата ме болеше от толкова безсъние. Гледах хората по улицата и ми се стори, че за толкова беден и стар квартал беше доста живо, като и се замисля, че е почти 5 сутринта. В този час може да се видят само хота, работещи в закусвалните наоколо или някой скитник, но нещо тук не беше както трябва. Имаше много повече хора от тримата собственици на закусвални в района, а хората не бяха скитници. Малко по-късно започнаха и в далечината да се чуват викове, които не бяха от тези гласните, щастливи викове, а тези, които описват квартала, които оправдават лошото му име. Виковете ставаха все по-силни.
-Ах, жалък свят. Ще се погубим сами.- Казах на глас. Исках някой го чуе. Исках някой да промени всичко това.
Завъртях очи и затворих прозореца.
5:12ч. Ще се опитам да заспя, а ако не успея ще отида да си взема да хапна,последно ядох вчера в семейство Хоукс, госпожата готви страхотно, замечтах се за момент. Легнах и си затворих очите, молейки се да успея да заспя.

Събудих се от аларма. 6:45. Е поне успях да си затворя очите. Станах и се заех с това да изглеждам добре, като дама. Обичам сутринта, обичам аромата на кафе, но сега не ми беше до това и не обърнах особено внимание, защото бях адски гладна. Налях кафе и го изспих бързо, дори не си позволих да му се насладя. Въведох си вид, поне се опитах. Заключих, прибрах ключа в джоба си и слязох по стария и мръсен вход. Беше ужасен, но като всяка стара сграда, криеше толкова интересни и уникални сами по себе си истории. Съсредоточих се в рисунки по стените. Някои го наричаха вандалство, вярно бяха рисунки на надрусани тийнейджъри, но бяха красиви. Това не бяха драсканици, те говореха, те разказваха. Колкото повече се взираш, толкова повече се влюбваш в тях.
Вече бях долу, признавам това да гледам тези рисунки беше единствената хубава част, от това, че живея на последния етаж. И това, че плащах нисък наем не беше зле, но таванът тече когато вали, а с моите възможности ще мине доста време докато си позволя да го поправя. Стигнах до най-близката закусвалня.
-Добро утро, Карън.- казах опитвайки се да звуча мило.
-Добро утро. Какво да бъде?- Гледаше ме празно, а меланхоличния ѝ глас ме караше да се чувствам зле.
-Искам сандвич със сирене. Ако може да е от тази сутрин.- Усмихнах се. Погледах към портофейла си и се усмихнах по-широко. Имах пари и за чай. - И ако може един плодов чай.
-Да не празнуваш за нещо? Или си спечелила от лотарията?- засмя се, след нея и аз.
-Не, но днес може да се поглезя.
-Заповядай!- подаде ми бързо поръчката, леко кисело, нямаше и следа от усмивката ѝ.
Взех ги в ръце и седнах на една маса. Започнах да ям и да гледам минаващите хора.
-Ами, добро утро, радвам се да те видя!- Каза Грегор, собственика на закусвалнята. Усмихнат много широко или поне изглеждаше така, заради мустаците му.
-Здравейте чичо Грег. И аз се радвам да ви видя.- усмихнах се. Истински.
-Как върви работата?- беше загрижен, личеше си.
-Мисля, че мога да издържа още.- засмях се.- Сега гледам и едни ужасни деца вечер, но пък имам допълнителни 10-15 паунда, което е добре, в магазина за същото време получавм 7-8 паунда. Но не мога да се оплача. Имам покрив, плащам сметки, не стоя гладна, та виж ме, дори си взех и чай.
-Казваш, че парите са много, но не е така. Ами, това яке с което си в момента не е сменяно от както се познаваме, а това е доста време, да си вземеш чай е нещо нормално, не е лукс. Можеш да ми се довериш. Сигурна ли си че си добре, не искаш ли помощ?- отново загрижен поглед.
Беше толкова добър човек, въпреки всичко, ужасно което му се е случвало.
-Не, наистина няма нужда. Благодаря Ви, че попитахте.
-Добре, но ако размислиш ме потърси.
-Разбира се.
-Е аз ще тръгвам, довиждане!-последва топла усмивка.
-Довиждане!- усмихнах се.
Нахраних се и тръгнах по улицата към работа. Мислех си, че имам време, но часът беше 8:12, а аз трябваше да съм там 7:45. Сега може би загазих. Магазина не беше далеч и побягнах за да не губя много време. 8:17 бях на мястото. Влязох тихо, молейки се никой да не е забелязал, че ме няма. Чух ужасен, дебел глас.
-Добро утро! Добре ли спа? Искаш ли закуска?- каза шефът ми, а аз стоях и гледах към земята.-Хайде кажи ми! На вашите услуги съм мадам.
-Ами всъщност не спах добре, но благодаря, че попитахте. Закусих вече, няма нужда.- отговорих на глупоста му, защото знаех, че ако не го направя няма да спре скоро.
-Слушай ме внимателно. Няма да търпя прищевките ти. Не те уволнявам само защото знам, че ти е трудно. Не искаш да останеш без работа, нали? Тогава се стегни. Давам ти шанс. Разбра ли ме?
-Да, но още е рано и няма хора, закъснявам за пръв път от тези 5 месеца, в които работя тук, а и закъснявам само 30 минути.
-32 минути, а този разговор отне още няколко. Няма да ти дам пари за този 1 час.
-Беше по-малко от час.- Кръвта ми кипеше. Бях виновна, но не мога да търпя дебелия и злобен задник пред мен.
-Никой не го интересува Амелия, ако не ти харесва си тръгвай.- каза доста високомерно, обърна се и тръгна.
Е нямам избор, ще се наложи да остана, ако искам да има как да платя наема си.
Бяха  минали няколко часа от пристигането ми, нямаше много клиенти, стоях до касата и гледах празно. Дори не мислех за нищо. В този момент просто стоях и съществувах. Без цел, без да оползотворявам времето си. Нищо.
-Госпожице, казаха ми, че захарта от намалението стои тук, при вас.- Беше възрастна дама.
-Да, колко да ви дам?- Казах с опит за усмивка.
-Амии, нека са 3, нали било на щастие.- Усмихна се.
-Веднага, госпожо.- Накара ме да се усмихна.
-Ах, момиче твоята баба прави ли ти сладкиши. Аз постоянно правя на моята внучка, но тя не яде нищо. Нямало да я харесват дебела, а и сега се омъжи за един богаташ. Ужасна надувка, но щом се обичат, нека си се радват. Като беше малка идваше почти всеки ден в нас да ѝ правя сладкиши. Правехме ги заедно, след това ги хапвахме заедно и накара аз сама почиствах бъркотията. Липсва ми това време.- Каза всичко това, без да си поеме дъх, като настроенията на лицето и се меняха постоянно, но мъката преобладаваше.
-Ами всъщност аз нямам баба, но ви разбирам. Трудно е някой твой близък да те забрави с времето, но това е животът.- Не бях сигурна в думите си.
-А какво е станало с баба ти?- Личеше, че е любопитна, че не иска да пита, но любопитството ѝ надделя.
-Не знам, никога не съм я виждала.
-Ами родителите ти? Не ти ли казват?
-Ами всъщност....- Замислих се дали да ѝ кажа, но не бях готова да говоря за това с непознат.- Не, нищо не ми казват.
-Ох милото.- Подаде ми парите.
-Лек ден, госпожо!- Взех ги и ги прибрах в касата.
-Лек ден, дете!- Усмихна ми се.
Колко мила жена, оправих си настроението. Излежаше, че не е пораснала достатъчно или, че не иска, но имаше страхотна енергия.
-Дай някаква бира.-Каза следващия клиент.
-Добър ден и на вас, може ли да се уточните?- Казах леко раздразнено.
-Ми не знам. Избери нещо.- Намигна ми.
Обърнах се и взех първата бира, която видяха очите ми. Оставих я на плота помежду ни. Маркирах я и чаках да ми даде парите, но момчето строеше и ме гледаше.
-Ще има ли нещо друго?- Измърморих.
-Да. 1000 рози, всички до една за теб.- Усмихна се.
-Този инвентар липсва. Това е хранителен магазин, ако не ти е ясно.- Започнах да се ядосвам и си личеше достатъчно ясно.
-А какво предлагате? Една вечер с теб? Цената ще я обсъдим на място.- Усмихна се и ми намигна отново, а аз не знаех дали мога да запазя самообладание.
-Слушай ме внимателно, надувко. Личи си, че стойностни момичета в живота ти няма. С това отношение няма и да има, но ще е хубаво да  не бъркаш всяко момиче с курвите си. Виждам, че си отчаян и жалък, но никой не ти е виновен. Бих ти предложила да се самоубиеш. Слагаш край на своите мъки, слагаш край на мъките на хората покрай теб. Какво мислиш?- Казах, повереняла от гняв.
-Мисля, че мога да те вкарам в леглото си без никакви усилия, а ти просто се опитваш да изглеждаш недостъпна, но мила в очите ти виждам, че ме желаеш.
Може би се опитваше да ме ядоса или провокира, но може би всъщност беше наистина толкова глупав. Мисля, че беше второто.
-Забавен си, но ще те помоля да напуснеш обекта.- Какво по дяволите не му беше наред, губех си времето.
-Но аз пазарувам. Не е прилично да се държиш така с клиент.
-Ако се държи като теб, е позволено.
-Желаеш ме, нали?
-Не. Има ли нещо друго?- Бях сигурна, че е просто глупав, за това реших да прекратя разговора.
-Ох колко си красива.
Протегна ръка към лицето ми и се опита да го погали, но аз се отдръпнах. Днес беше един от онези дни, в които няма жива душа, но за пръв път не съм доволна на това. Момчето мина зад щанда и се доближи плътно до мен, като притисна тялото ми в неговото. Не знам кое ме плашеше повече, това което можеше да стане или свирепото му изражение. Извиках, но никой не се появи. Със сигурност не виках силно, може би дори шептях, но бях уплашена, не знаех какво правя. Доближи лицето си до моето, а вече нямаше на къде да отстъпя. Усещах дъха му. Миришеше на алкохол, дим и хубав мъжки парфюм. Затворих очите си, а когато ги отворих той беше на земята, кървеше, а в ръката си стисках счупеното бирено шише. Нима аз го направих?
-Оле боже мой, съжалявам много. Добре ли сте?
-Малка кучка не ме докосвай!- Креще той.- Къде е шефа ти? Кой е шефа тук?
-Моля те, остави да ти помогна.
-Какво се случва тук? Момче какво е станало?- Развика се от друга страна шефа ми, и си личеше, че е бесен.
Естествено, че като викам за помощ няма да дойде, но сега ще е тук.
-Какво е станало ли? Сериозно ли чичак? Не виждаш ли? Тъпата ти работничка щеше да ме убие!- За пръв път виждах някой да крещи толкова силно.- Ще ви съдя всичките! Ще ми се молите за милост!
Беше ужасна суматоха, хората по улицата се събираха пред магазина и гледаха, сякаш са на цирк.
-Самозащитих се! Когато виках за помощ никой не ме чуваше.- Крешях и аз на свой ред.
-Но моля Ви, нека първо се погрижим за вас и решим проблема без излишна драма.- Каза едновременно мило и притеснението шефът ми на раненото момче.
Извика едно момче от склада, за да го заведе в офиса му. Това значеше, че сега ще говори с мен, или ще крещи, а аз ще слушам както повечето пъти.
-Нямш договор, който да прекратим, значи можеш да си тръгваш още сега.- звучеше уравновесено.
-Аз се самозащитих!
-Амелия, тази сутрин те предопредих. Тръгвай си.- Нареди ми.
-Искам си парите!
-Какво говориш? Ако ме съди ще трябва да му платя заплатите ти за години напред. Не ставай нагла.
-Аз съм изработила тези пари! Търпя по цял ден гнусни същества като него. Това е достатъчно оправдание.
-Какво ще ме осъдиш ли? Скъпия ти адвокат ли ще поеме случая?- изсмя ми се в лицето. Това беше достатъчно да запаля.
-Търпя най-вече теб утрепко. Това всички пари на тази земя на биха могли да го компенсират. Може да съм бедна, може да съм на улицата, да нямам дори и семейство, но съм благодарна, че не съм се превърнала в теб. Всички те мразят, дори и семейството ти. Жена ти води различни мъже когато те няма, а можеш ли да познаеш какво правят? Чукат се в твоя офис, на твоето бюро, на твоя диван, а сигурно и на твоето легло. Ти го знаеш, но го търиш, нали? Може да съм никоя, но още не съм изгубила себе си! Имам чест.- гледх го в очите и дишах тежко.
Той остана без думи. Гледахме се в очите няколко секунди, след това стисна ръката ми без да каже нищо и ме задърпа към задния изход. Болеше ме, но мълчах. Пълна тишина. Просто ме избута през вратата, като някой боклук. Извади портофейла си и хвърли на земята до мен 5 паунда. Влезе в магазина и затвори вратата. Гледх безмълвно няколко секунди, със стиснати в ръце юмруци.
-Ще си платиш копеле. Обещавам ти!
Наведох се, взех парите и ги прибрах в джоба си, не беше присъщо за мен, но току-що изгубих работата си, нямах голям избор.
За сметка на това имах свободно време докато отида в семейство Хоукс. Имах време да се успокоя, преди да отида при малките зверчета. Реших да се прибера и да поспя, защото довечера със сигурност пак нямаше да мога да спя. Тръгнах по улицата, осъзнавайки, че сега предстои най-трудното.

__________________________________

Здравей, надявам се да си се насладил на разказа. Съжалявам ако правописни или пунктуационни грешки. Ако желаеш може да ме подкрепиш, ще съм благодарна.❤️

2277 думи.