Урок втори: Не се забърквай в съмнителни разследвания.

Глава 1

Начало на втори урок.

— Адептка Риате! — леко вибриращият глас на главата на нашето учебно заведение
караше нещо дълбоко вътре в теб да потреперва и да се заслушаш неволно във всяка
негова дума. — Вие ми обещахте! Вие се заклехте! Гарантирахте ми!
Магистърът на тъмната магия лорд Риан Тьер впери в мен втренчения поглед на
черните си като самото Тъмно изкуство очи. Нервно преглътнах, но реших упорито да
държа на своето:
— Аз моля за извинение, лорд-директор, но се боя, че това е невъзможно.
— Значи така, а? — черните леко мъждукащи очи се присвиха.
— Да — разкаяно се съгласих аз.
Магистърът сключи дългите си силни пръсти и стисна нежните си устни. Не, на пръв
поглед, те не бяха нежни, а по-скоро твърди и… също силни, но практиката беше доказала
че съществува възможност за много нежни докосвания със същите тези устни. Ако
добавим към това стройното мускулесто тяло, животинската грация, смолисто черната
коса и изгарящите черни очи, ще стане ясно защо по лорд Риан Тьер откровено съхнеше не
само цялата женска половина на нашата Академия на проклятията, но и стотици дами от
аристократичните семейства в империята, та дори и самата кронпринцеса, единствената
дъщеря на нашия уважаем тъмен император.
— И какви са причините за вашия отказ, адептка Риате? — едва сдържайки яда си,
запита този, който по право носеше званието Първи меч на империята и беше в състояние
с един удар на същия този меч да отсече цяло дърво.
Мълчах.
— Защо мълчите? — взискателно се поинтересува магистърът. — Нямате ли какво да
ми кажете?
Нервно преглътнах и честно отвърнах:
— Не…
Срамувах се, честно, срам ме беше, но не можех да постъпя по друг начин.
И в този момент той не издържа:
— Дея, ти ми обеща, че на празниците ще идем да се запознаеш със семейството ми!
— Обещах, но проблемът е в това, че аз съм съгласна за семейството ти, но за майка ти
— не!
— Но ти беше съгласна! — изрева излъганият най-добрите си надежди лорд-директор.
— Това беше преди ти да ми съобщиш, че лейди Тьер се е върнала от пътешествието
си. Аз … не искам да се запознавам с твоята майка!
Силните ръце се скръстиха демонстративно на мощната мускулеста гръд, черните очи
се присвиха, устните се стиснаха. И всичко това преследваше една-единствена цел — да
стресне малката, вече и без това достатъчно изплашена мен.
— Добре — магистър Тьер се изправи, — ще обсъдим този въпрос на вечеря.
Тоест, отговор „не” не се приемаше! Сега вече аз демонстративно скръстих ръце на
гърди, прехвърлих крак върху крак и мрачно погледнах към Риан. Уви, вместо да се
съгласи с моето решение, той подло ме заплаши:
— Ще те нацелувам.
Подскачайки от креслото, аз избухнах:
— Знаете ли лорд-директор…
— Първо предупреждение — меланхолично съобщи той.
Мълчешком се обърнах и изхвърчах от кабинета на главата на Академията на
проклятията. Роди се плаха идея отново да опитам да го прокълна, но като се имаха
предвид последиците от първия опит…
Минавайки през приемната на лорд-директора, видях укоряващия поглед на лейди
Митас.
— Пак ли? — печално попита секретарката. — Риате, та ти започна добре да се
справяш с материала, но тези нарушения на дисциплината… Ще те изключи най-накрая,
Дея! Няма да се повлияе от отличните ти оценки и ще те изключи!
Да ме изключи — едва ли. Но да се ядоса и да премине отвъд целувките — това го
можеше, но щях да се надявам да му мине. И аз тъжно се отправих да бродя по академията
до момента, в който се разнесе:
— Вечерно построяване!
Рязко се впуснах в бърз бяг, и почти веднага се слях с потока от също такива като мен,
бързащи за построяването, адепти. И след няколко минути излязох на женската половина
на тренировъчното поле, заемайки мястото си в строя. Лейди Верис, виждайки ме, едва
забележимо кимна, и в жълтите й очи се разгоря любопитно огънче. Със сигурност Дара
вече й беше докладвала всичко, защото освен нея, нямаше кой, в академията за
отношенията ми с лорд-директора само те двете знаеха.
— Бегом марш! — изкомандва кураторката и се започна традиционния вечерен крос.
Едва бях приключила с третата обиколка, заставайки начело, когато ме догони Янка:
— Имам бележка за теб…. Хууух… тичай по-бавно… — и се наложи да се нагодя към
нейната скорост.
Бележката тя ми я предаде, но да я прочета сега беше нереално.
— До стената! — изкомандва капитан Верис.
Това беше нашето най-омразно упражнение — до стената се строяваха десет адептки,
които трябваше да издържат двайсет прицелни мятания на магически кълба от уж
куратора, а фактически — изтезателя! Ако успееш да се отдръпнеш — браво на теб, ако не
— оставаш със следващата десетка, която се строява за екзекуция. И ловкостта,
благодарение на подобни упражнения, се развиваше със страшна бързина.
След като прибрах бележката ние с Яна застанахме в първата десетка, успешно
избягнахме ударите на кълбата и продължихме да тичаме около академията, минавайки
близо до мъжката половина — там правеха лицеви опори и адептите, и преподавателите.
Нашият норматив беше десет лицеви опори, техният — петдесет. Когато кросът приключи,
ни пуснаха и се прибрахме по стаите. Янка тръгна с мен, с нетърпение чакайки да прочета
написаното. На нея Юрао й пишеше само любовни послания, но те не бяха толкова
увлекателни като бележките, които изпращаше на мен.
— Е и? — заприпира ме Тимянна веднага след като се озовахме в гостната.
— Дай поне ботушите да си сваля — в процеса на събуване й отговорих аз. — А на теб
какво ти е написал?
— Че ме обича! Дея, давай по-живо!
Разкопчавайки мундира, се насочих към дивана, седнах с подвити крака и зачетох на
глас:
„Скъпи партньоре… Пиша „скъпи”, само за да го запомниш и да не се подценяваш
повече, когато става дума за заплащане! Какво значи, седем златни монети за събиране на
сведения за любовника на госпожа Прен? Аз за седем жълтици от къщи няма да изляза!
Имай пред вид, партньор, ще те хвана за ушите и сериозно ще се заема с твоето финансово
възпитание! Сега, за работата: имаме две важни поръчки. Ти ми трябваш за уточняване на
предварителната стратегия, след това, второто ще го прехвърлим на момичетата. Опитай
се да се измъкнеш в почивните дни и да дойдеш в кантората. Всичко най-тъмно.”
— Така или иначе, аз делото с любовника го приключих — недоволно промърморих аз,
гледайки развеселената Янка.
— А как, между другото?
— За две минути — признах си аз. — Отидох при майстор Гровас и разбрах кой купува
ллойско вино всеки почивен ден. А това е любимото вино на госпожа Прен, жената на
търговеца на месо. Така че, още когато приемах поръчката, знаех, че ще е лесно да я
изпълня и не виждах смисъл да искам много пари. А Юрао, той…
— Той има правилна ценова политика! — мигновено се застъпи за любимия си Янка.
И Яна и Риая сляпо вярваха в едно: — Юрао винаги е прав! И няма друг вариант. А ако
Юрао не е прав, то значи аз нещо не съм разбрала както трябва.
— Добре, хайде, аз сядам да уча — ставайки и протягайки се обявих аз.
— Аз малко по-късно, сега ще изтичам до Дина — и Тимянна се изпари през вратата.
А аз, след като набързо си взех душ, се вглъбих в домашното по Смъртоносни
проклятия, но с нетърпение очаквах кога…
Изви се адски пламък и почти веднага силните и толкова нежни ръце легнаха на
раменете ми, устните почти неосезаемо се докоснаха до виещите се кичури коса на шията
ми и едва след това лорд-директорът се поинтересува:
— Много ли ви дадоха?
— Аха — аз докоснах ръката му, — доклад по криминалистика, седем упражнения по
Смъртоносни проклятия, дванайсет задачи по Оръдия на убийствата.
— Това, когато по раната, трябва да се определи с какво оръжие е била нанесена? —
уточни лорд-директорът.
— Аха — аз скръбно погледнах към сборника задачи.
— Да ти помогна ли? — предложи магистърът.
— Само с проверката — внесох своето предложение аз. — Ще ги реша сама, а ти след
това ще провериш дали са верни.
— Добре — ласкаво докосване с устни до бузата ми, — ще си взема документацията и
отчетите и ще се върна.
Върна се бързо, аз едва бях започнала за разглеждам първата задача, разположи се,
както винаги, срещу мен и започна да преглежда отчетите и документите на академията. Аз
си бях поставила условие — когато направех упражнението, можех да го погледам няколко
секунди — това ме стимулираше. Лорд-директорът, вероятно, също си беше решил нещо
подобно, защото ме гледаше само, когато отместваше поредния лист хартия, но затова
пък, когато нашите погледи се срещаха…
— Ти се усмихваш — със същата такава щастлива усмивка произнесе Риан.
— Ти също — не можах да не отбележа аз.
— Учи си уроците — с такъв тон спокойно можеше да каже и: „Зарежи всичко това и
ела при мен!”
С тежка въздишка се върнах към задачата, чувствайки с кожата си погледа на лорд-
директора… Имах усещането, че в последно време постоянно се усмихвам и съм все по-
щастлива и по-щастлива. Но след около час, вече без всякаква усмивка, раздразнено се
взирах в предпоследната от задачите по Видове оръжия. Пред мен на бюрото имаше
отрязана призрачна ръка със също такава призрачна капеща кръв. Притесняваше ме не
този крайник, преди нея на същото място в призрачно състояние се бяха намирали
различни други части от тела, но при тях аз веднага определях оръжието, а тук…
— Не разбирам — промърморих аз, вглеждайки се в кривия разрез, — не може да е
трион, в края на краищата!
Риан ми хвърли леко насмешлив поглед и произнесе:
— И защо пък не? Вгледай се, под ноктите има мръсотия и няколко клечки, така че
съвсем уверено можем да предположим, че това е бил… — той направи пауза, давайки ми
възможност сама да се досетя.
— Дървосекач — осени ме най-накрая. — Но на кого му е притрябвало да му реже с
трион ръката?
— Това вече е друг въпрос, сега теб трябва да те интересува конкретното оръдие, с
което са нанесли раната.
Аз се замислих, още веднъж огледах учебното пособие, което заливаше с призрачна
кръв бюрото ми и признах:
— Аз така не мога, веднага започвам да си обмислям, кой е бил този човек, какъв му е
бил животът, каква е причината за смъртта. На мен цялостната картина ми трябва.
— Това е прекрасна черта за един следовател… — Риан замълча и хитро добави: —
Особено за частния.
Демонстративно проигнорирах намека за забранената от някого дейност и се заех
отново с домашната работа. Но следващата задача направо ме вкара в задънена улица. Не
само, че беше неприятно да се гледа тялото на дроу с огромна рана в гърдите, но и самата
рана се оказа странна, с бели разчупени кости. Аз станах и погледнах отгоре — същата
картина и пак нищо не разбирах. Преобърнах призрачното тяло, едва сдържайки
отвращението си, когато от него на бюрото се заизсипва нещо призрачно с отвратително
кървав вид… Веднага ми се заповръща, а и се оказа, че е било безсмислено да го
преобръщам — на гърба нямаше никакви следи от рани, тоест, оръжието явно беше късо,
след като не го беше промушило от край до край. Върнах трупа в началното положение и
видях това, което беше излязло от него… Стана ми съвсем лошо.
— Да-а — проточи Риан, — не ви щади вас старши следователят.
Аз нищо не му отговорих, на мен просто ми се повдигаше. И проблемът беше в това, че
докато не напишех в тетрадката отговора, нагледното пособие от бюрото нямаше да
изчезне, а на мен ми се прииска да напиша каквато и да било глупост, само и само повече
да не го виждам.
— Дея — повика лорд-директорът.
— Аз сама! — отвърнах доста рязко аз. — Аз ще съм следовател, ще ми се наложи и с
по-страшни неща да се сблъсквам, така че трябва сама да го реша… Ама колко е гадно-о-
о…
Върнах се, извадих из под пособието учебника, започнах да го прелиствам. И тогава
Риан произнесе:
— Съмнявам се, че това го има в учебника, Дея. Раната е нанесена със сорг, това е
оръжието на властващото семейство на най-закритото в подземния свят кралство на дроу.
Вие това не го учите, и навярно задачата е просто проверка на вашата съобразителност.
Пиши: неизвестно оръдие.
Върнах се зад бюрото и го написах. Призрачният труп изчезна на секундата и на мен
веднага ми стана по-леко, но въпросите си бяха останали:
— А защо Окено ни е дал нерешима задача?
— Следователят трябва да може да признава както своите грешки, така и факта, че не е
всезнаещ — без да се откъсва от своята работа, отговори лорд Тьер.
— Хм — аз започнах да барабаня с пръсти по бюрото, — а ти откъде знаеш за това
оръжие?
А в отговор получих само загадъчна усмивка и тишина-а-а…
— Така не е честно! — обидих се аз.
— Учи си уроците — невъзмутимо отговори Риан и добави: — На нас ни предстои
важен разговор, така че побързай.
Затворих тетрадката и я подадох на директора, погледах как бързо прелиства
страниците и с удоволствие чух присъдата:
— Нито една грешка, умница.
Може и да бях умница, но когато ми връщаше тетрадката, усмивката на магистъра беше
пределно загадъчна и сега можех да мисля само за това какво се крие зад нея.
— Риан, а…
— Смъртоносните проклятия изискват твоето внимание — лукаво ми напомни той и
отново се вглъби в отчетите.
Домашното го написах бързо — първо, магистър Тесме беше прекрасен преподавател,
и второ, беше ми се отворило свободно време на обяд, за да си погледна параграфите, така
че сега се занимавах само с практическата част. И когато отместих настрани тетрадката и
ме удостоиха с втренчен поглед, се наложи да обясня:
— Фактически, решението го намерих още на обяд, сега просто го написах.
— М-м — още една фантастична усмивка. — А аз вече си бях помислил, че ти толкова
нетърпеливо очакваш началото на нашия разговор.
— Аз имам още цял доклад да правя — отговорих аз, планирайки да го пиша мно-о-ого
дълго! Чак до самата вечеря, а по време на ядене магистър Тьер не повдигаше неприятни
теми, придържайки се към неизменното правило: на масата се говори само за хубави неща.
И аз потънах в дебрите на графологията за два часа.
— Въпрос — аз се откъснах от доклада и започнах да раздвижвам изтръпналите от
стискане на перото пръсти, — каква е разликата по време на коя лунна фаза е писал
писмото върколакът, ако той така или иначе е бил в човешка форма?
— Голяма е разликата — Риан се откъсна от четенето на някакво послание. —
Например, ти можеш да разбереш дали е лъгал върколакът в това писмо. Ако буквите са
еднакви, без наклон и окончанията на думите са ясни, а луната е почти пълна, значи той
лъже и е приложил немалки усилия, за да запише същата тази лъжа. Ако пък буквите са с
наклон наляво и окончанията на думите са размазани, може веднага да се разбере, че
писмото е било написано с нетърпение и най-вероятно съдържа правдива информация.
И след този подробен отговор, магистърът се върна към четивото си. Това, което ме
поразяваше у лорд-директора беше, че той знаеше отговорите на всички въпроси!
Невероятно! И каквото и да го попитах…
— А кой ми е любимият цвят? — внезапно се поинтересувах аз.
— Ти самата още не си решила — без да вдига глава, отговори лорд Тьер.
И откъде ли го знае? Интересно!
— А къде ние с Юрао отваряме кантората?
— На улица „Мъртъв трол”, номер тринайсет — невъзмутимо съобщи лорд-директорът
информация, която той изобщо не трябваше да знае и всичко това без да откъсва очи от
посланието.
Така-а-а, а ако опитаме с друг въпрос, дали той също ли щеше да отговори така, без да
се замисля?
— А ти какво имаш намерение да ми кажеш? — подмолничко се поинтересувах аз.
— Утре пристига моята майка — произнесе Риан. Замря, рязко вдигна глава и гледайки
ме укоризнено попита: — Усвояваш ли методите за водене на разпит?
Аз, обаче, в този момент бях в състояние на силен шок. Перото се изплъзна от пръстите
ми, докладът беше забравен, сърцето ми блъскаше в гърдите с бесен ритъм, а в душата ми
се зараждаше паника.
— Де-е-ея! — лорд Тьер се изправи, заобиколи бюрото, приклекна пред мен, вдигна
перото от пода, сложи го обратно на бюрото, предпазливо взе треперещите ми длани ми в
своите. — Сърце мое, какво не е наред?
Добре му беше на него да говори „Какво не е наред”, а аз, аз…
— Аз няма да й харесам — прошепнах със прегракнал глас. — Тя е братовчедка на
Тъмния император, а аз… тате е ловец, мама — дъщеря на селянин… нямам достоен
произход, нямам пари, нямам магия, нито капчица нямам! И аз…
Риан се усмихна, поднесе ръцете ми към устните си, внимателно целуна всяка от тях и
гледайки в очите ми, спокойно произнесе:
— Ти имаш себе си, Дея, а титлите, магията и всичко останало нямат значение.
Уви, аз бях уверена, че майка му не мисли така. Изобщо не мисли така… Все пак,
братовчедката на императора, не е дори просто аристократка, а стои на самия връх на най-
висшето общество.
— Риан — тежко въздъхвайки се опитах да апелирам към здравия му разум, — хайде да
отложим цялата тази неразбория със сватбата и роднините, моля те.
Той стана, нежно ме погали по бузата и мълчешком се върна обратно към писмата и
отчетите си. Забелязал моя не много мил поглед, поясни:
— Аз съм ядосан. Сега ще преброя до… две хиляди, ще се успокоя и ще се върнем към
този разговор.
Той е ядосан, значи, а мен може изобщо да не ме брои?! Добре, ще пробваме направо:
— Риан, а във връзка с какво твоята майчица е прекъснала дипломатическата си мисия
в северните кралства?
Ръцете на магистъра, опрени на масата и заради това намиращи се в моето полезрение
се свиха, но той все пак отговори спокойно:
— Появила й се е такава възможност.
— Така ли? — Ама че работа, появила й се била възможност?! — Тоест, ти се опитваш
да ме убедиш, че лейди Тьер не е в течение на твоето намерение да се ожениш и идва
просто да навести единствения си син?
Тежката въздишка на явно намиращия се на ръба лорд-директор, предхождаше
убийствено спокойното:
— Тя беше първата, с която споделих радостното известие за твоето съгласие.
— Аха — аз подскочих от мястото си, — тоест, твоята майка, едва разбирайки за това,
тутакси е намерила „възможност” да прекъсне изключително важни за империята
дипломатически преговори?!
Уморен поглед към мен и неочаквано съвършено спокойният магистър с тежка
въздишка се поинтересува:
— Сърце мое, просто отговори, ти би ли могла да останеш равнодушна при новината,
че твоето дете е приело най-важното решение в живота си? — аз си замълчах и Риан
добави: — Аз предложих ръката и сърцето си за първи и последен път. За мен това е
важно. За моята майка, естествено, също. Не виждам нищо странно в желанието й да се
запознае с моята избраница, а ти?
И защо от устата му всичко звучеше добре и правилно, а на мен стомахът ми се беше
стегнал от страх и ръцете ми трепереха?! Объркано се отпуснах обратно на стола и
започнах да търся разумни доводи, за да се откажа от срещата… и не ги намирах. В края на
краищата, преминах към въпросите:
— Току що, преди вечерното построяване, ти каза, че отиваме при семейството ти за
празниците, а сега, че лейди Тьер пристига утре… аз нищо ли не бъркам?
Риан мълчешком измъкна едно от писмата в купчината пред себе си, които четеше,
докато аз си пишех домашните и ми го протегна.
Със рязък накъсан почерк, с наклон наляво там беше надраскано: „Пристигам утре”.
Даже и да не ни бяха преподавали графология, и дори току що да не бях писала доклад по
същото това почеркознание, си беше ясно — жената имаше рязък, непримирим и
тщеславен характер и даденото послание го бе писала в състояние на крайна ярост.
Плашещият образ на свекървата във въображението ми моментално се сдоби с остри зъби,
нокти с размера на метателен нож и, да, с кръвожаден поглед! А аз едва сега бях започнала
пълноценно да живея, между другото!
И решението възникна от само себе си:
— Уважаеми лорд-директор — едва чуто, но решително проговори адептката на
Академията на проклятията, — аз… разтрогвам годежа ни и си взимам всичките „да”
обратно.
Хвърлиха ми зъл поглед изпод вежди и ме „зарадваха”:
— Късно е.
И тогава аз скочих и избухнах:
— Какво значи късно? Ние не сме получили благословията на родителите, не сме
афиширали годежа и въобще… аз дадох съгласие в състояние на афект! И имам пълното
право да си взема думите обратно!
В следващия миг папките, свитъците, договорите и писмата полетяха на пода, сметени с
едно движение. Лорд Тьер стремително се изправи, опря се с ръце на бюрото и
навеждайки се напред пресипнало ми съобщи:
— Да, ти имаш пълното право да си вземеш думите обратно! Едно малко „но”, Дея — а
кой ще ти го позволи?!
Ето сега, и къде е моят трогателен, вежлив, сдържан и такъв разбиращ Риан? Къде е?!
Вместо него, пред мен беше лорд Тьер, този същият, който е член на ордена на
Безсмъртните, Първи меч на империята и магистър на двете най-силни учебни заведения в
империята — Университета на Тъмното изкуство и Школата за Изкуството на Смъртта. И
аз се уплаших, напълно оправдано, между другото, но да треперя мълчешком, явно вече
бях отвикнала. И затова с изплашен шепот, но все пак попитах:
— Никой ли няма да ми разреши, така ли?
С тежък стон Риан отпусна глава, черната коса се плъзна по раменете, закри лицето и
той глухо ми отговори:
— Аз няма да ти позволя, Дея. Аз… — пауза и едва чуто — аз и древната магия на
елфите и на моя род…
Аз реших да седна. Не уцелих, тръшнах се на пода и почти веднага, уплашена, като че
ли бях паднала в самата Бездна, се опитах да стана. Не се получи. В крайна сметка, мен
внимателно ме вдигнаха, сложиха ме да седна обратно на стола. Преместиха листовете с
доклада, напъхаха в дясната ми ръка перото и отново се върнаха към писмата и отчетите,
които събраха и стовариха пак върху бюрото. И всичко това мълчешком.
Аз също се върнах към доклада, старателно предъвках заключението, побирайки го в
три реда, вместо полагащата се една страница, и вписвайки датата и името си, закачих
листовете един за друг.
И след всичко това:
— Относно вас, лорд-директор, всичко ми е ясно, ще ме размажете и няма да
забележите дори, но какво общо има там древноелфийската магия?
Папката беше затворена, с нервно движение беше хвърлена на бюрото, ръцете на
магистъра отново бяха скръстени на гърдите и той започна да ме заплашва:
— Добре, любима — думата „любима” произнесе през зъби. — Ще направим друго
нещо — като начало ще оповестим за нашия годеж. Мисля, че обява по вътрешната
комуникация на академията ще е достатъчна, но ако желаеш, мога да информирам целия
Ардам.
Само шантаж още не беше имало в нашите отношения — и доживяхме! По-нататък
стана още по-зле:
— Аз изобщо не виждам смисъла да скриваме от обществеността нашите чувства, в
които няма нищо предосъдително. Но това го поиска ти, и аз изпълних твоето желание. И
само аз си знам, какво ми струва да се сдържам, когато ти повишават глас
преподавателите, блъскат те на пистата за бягане адептите или те тормози Верис. Да, аз
разбирам, че това е нормален учебен процес, но би ми било много по-спокойно, ако
професорите на Академията на проклятията бяха наясно, че обучават не просто някаква си
адептка, а моята годеница!
— Аз не искам специално отношение! — не издържах аз. — Мен напълно ме устройва
процесът на обучение и изобщо не ми се ще зад гърба ми да говорят!
— И аз те разбрах и приех твоето решение! — Магистър Тьер също повиси глас. — Но
аз не виждам смисъл да отказвам на майка си да се запознае с моята избраница, само
поради причината, че годеницата ми е… страхливка!
Това вече беше в повече.
— Аз — скочих от стола и той падна с трясък — не съм страхливка! Аз…
— И то каква! — хитра усмивка се плъзна по рязко очертаните устни.
На мен думите ми свършиха, на магистъра — не:
— Дея, общуването ти с моята майка ще се ограничи с един-единствен обяд. По-
нататък ще я виждаш на нашата сватба, на празниците по повод раждането на нашите деца
и това е. Аз не планирам да живея в родовия замък. Всъщност и майка ми не го посещава
често заради службата си при императора. Не виждам абсолютно никаква причина за
паника, мила.
Може би наистина напразно се притеснявам? Какво пък толкова, обяд… Не, така или
иначе си беше страшно, и дори много!
Пристъпих към прозореца, вглеждайки се в сгъстяващия се сумрак.
— Дея — силните ръце нежно се плъзнаха около кръста ми, — понякога не те
разбирам.
— Аз много добре даже си се разбирам — измърморих аз, — защото за теб тя е майка,
а за мен — … страшно свекървообразно чудовище.
Лорд-директорът се разсмя и попита:
— Добре, мила, а сега кажи, от какво именно се опасяваш? Да те изяде страшното
свекървообразно чудовище няма да може, да те нарани — също, аз ще съм там, и остава
само една причина, поради която ти се боиш от нея — страх те е, че няма да й се харесаш?
— Ами … да — наложи се да призная.
— И дори да е така — прегърнаха ме по силно, — какво значение има нейното мнение
за нас с теб? За мен — никакво. Аз съм направил своя избор, мнението на трети лица не е
съществено, сърце мое.
Вдигайки глава, скептично погледнах магистъра и си помислих, че ако за него ничие
мнение не е важно, то за мен — даже много.
— Един обяд? — предавайки се, попитах аз.
— Може даже да минем и без десерт — върна се Риан към полушеговития тон.
— Хващам те за думата!
На устните на лорд-директора пробяга истинска демонична усмивка, след няколко
мига, той отново стана любимият ми Риан и се поинтересува:
— Приключи ли с уроците?
— О, да! — аз се откъснах от нежните обятия, приближих се към бюрото и вдигайки
стола, седнах. Взех лист хартия и добавих: — Ей сега, само едно мъничко дело искам да
разкрия. Или поне да започна.
— Да? — Магистърът застана зад гърба ми, наведе се и прошепна, докосвайки с устни
бузата ми: — И какво е това дело?
— Изключително деликатно разследване — съобщих аз. — И ние ще го наречем… — аз
помахах с перото, вглеждайки се в тавана и мисълта дойде: — Ще го наречем „Делото за
лорд Тьер и неговите недомлъвки”.
Някой недоволно засумтя, но си замълча. Аз, обаче, нямах намерение да си мълча,
решавайки наистина да започна разследване.
— Точка първа — старателно изписах на листа, — лорд-директорът старателно
умълчава причината, поради която ме повика в кабинета си в онази паметна вечер, и
избягва всички разговори на тази тема.
Някой изпръхтя, а аз продължих:
— Точка втора — лорд-директорът, явно е прекрасно осведомен за причините за
пристигането на майка му, предположително даже разбира моите опасения, но поради
някакво неизвестна причина, присъствието на родителката му е изгодно!
По всяка вероятност, този път аз бях тръгнала в неправилна посока, защото Риан,
нежно докосвайки с устни бузата ми, попита:
— Откъде са тези… предположения?
— Откъде? — отзовах се аз. — Та ти сам каза: „По-нататък ще я виждаш на нашата
сватба, на празниците по повод раждането на нашите деца и това е”. А значи ти си даваш
сметка, че майка ти няма да подскача от възторг, като ме види и вече си готов да
ограничиш общуването ми с нея!
Крива усмивка, а след това с уважение:
— Знаеш ли, сега напълно разбирам защо този хитрец, офицер Найтес се е вкопчил в
теб с мъртва хватка — ти наистина си превъзходен следовател, Дея.
Бях поласкана, това беше изключително приятно. Но не до такава степен, че да ме
разсее напълно, затова продължих нататък:
— Точка трета — в нашите отношения лорд Тьер прилича на кочияша, който
управлява каруцата, а аз — на кон, на когото са му завързали очите и го водят неясно
накъде, без да се интересуват от мнението му!
— Да-а-а? — язвителен въпрос и ръцете му нежно се плъзнаха по раменете ми. — Да ти
напомня ли събитията от преди една седмица?