Урок втори: Не се забърквай в съмнителни разследвания.

Глава 7

Аз излязох през задния двор и завих към панаирния площад. Веднага щом виелицата
хвърли отгоре ми ледени снежинки измръзнах, но така или иначе не исках да се връщам.
Но и да ходя необлечена по улиците, нямаше никакъв смисъл. И аз завих в близката
пресечка, претичах по тъмната уличка и се озовах пред чайната на майстор Мутта. Около
вратата ми се наложи за затичам още по-бързо, защото пространството го пронизваха от
всички страни ветрове и аз окончателно се вкочаних. За сметка на това, в самата чайна
атмосферата беше като по поръчка - топло, сумрачно, носеше се аромат на прясно
печени сладки и приятен мирис на чай от планински билки.
Разтривайки замръзналите си длани, аз се приближих към камината, наместих се на една
от многобройните празни маси - днес имаше панаир и клиентите бяха малко. Но ако
вземем предвид започналата снежна буря, по всяка вероятност, скоро всички места щяха
да са заети.
- Дея, това ти ли си? - към мен се приближи Еола, дъщерята на майстор Мутта и по
съвместителство, сервитьорка в чайната. - Радвам се да те видя. Как е животът?
- Тъмни - аз се усмихнах на старата позната. - Както виждаш, не много добре.
- Виждам - Еола неодобрително ме огледа. - Ти защо в такъв студ ходиш гола?
Аз подшмръкнах с отново разсополивилия се нос.
- Така-а-а - девойката, също като мен, беше най-голяма в семейството и нотките в
гласа й бяха заповедни: - Я ставай и да идем в стаята ми.
- Няма нужда, наистина - аз се опитах да се престоря, че всичко е наред, - ще пийна
топъл чай и ще изтичам до Тоби, той живее наблизо.
- А-ха, ей сега така ще те пусна! Ставай, на кого говоря. Чай ще пиеш с мен в кухнята,
там е по-топло, а до Тоби ще претича Руф, той, за разлика от теб никъде не си е губил
палтото, а ти, ако нищо не искаш да разказваш, така да бъде. Но не мога да те оставя
просто така. Да вървим, Дей.
В кухнята беше не просто топло, там беше горещо, така че се сгрях моментално. Еола
направи чай от клончета карриса, а за него се знае, че е най-доброто средство срещу
простуда... Сладкият аромат ми напомни за виното... но аз се стараех да не мисля за това.
- Опитай тези бисквити - Еола сложи пред мен чинийка с топли квадратчета. - Моя
собствена рецепта. Между другото, Руф вече отиде на към Тоби, можеш да не се
притесняваш.
- Благодаря - прошепнах аз.
- И все пак - Еола седна до мен, - какво се е случило?
- Знаеш ли - тихо прошепнах аз, - като че ли не е нищо на живот и смърт, а ми се
иска да умра.
- А-у-у - провлачи Еола. - На теб са ти разбили сърцето и изглежда доста жестоко.
Някой тъмен лорд?
Аз кимнах мълчешком.
- Ненавиждам тъмните аристократи! Просто ги ненавиждам! - с ярост произнесе
момичето.
Дъщерята на майстор Мутта имаше всички основания за подобно заявление -
миналата зима Еола отчаяно се беше влюбила в един столичен инспектор. Любовта им
беше ярка и главозамайваща, с тайни срещи в неговата квартира, скандали със семейството
и бягство от къщи. Една сутрин, ние с Тоби излизахме от „Зъб на дракон", аз се връщах в
академията, а готвачът отиваше за покупки на пазара. И тогава чухме хлипане, тихичко
такова. Аз веднага спрях, въпреки, че Тоби каза „Да вървим".
Но аз, все пак влязох в онзи безистен и там, до стената, видях пребитата и разсъблечена
Еола. Тя също ми беше казала „Отивай си!", а след това и разни други неща за девиците,
които се месят в чужди работи. Но аз не си бях тръгнала. Тоби си беше свалил якето и ние
накарахме пияната Еола да стане, завихме я и я отведохме в дома на Тоби. Този ден аз така
и не отидох на лекции, останах с нея, защото се страхувахме, че момичето може да се
опита да сложи край на живота си. Ние за нищо не я разпитвахме, изобщо за нищо, а и тя
не се стремеше да разказва. След около две седмици, когато синините и охлузванията й
попреминаха, Еола се върна у дома. С нея отиде Тоби, той беше говорил с майстор Мутта
и с жена му и доколкото зная, дори не бяха обсъждали този случай. Всъщност, родителите
й просто се бяха зарадвали, че тя е жива и се е прибрала у дома.
- Ако искаш, можеш и при мен да останеш - изведнъж предложи Еола. - При Тоби
сега живее племенницата му, там е шумно, а аз си имам отделна стая.
- Знаеш ли, имам такова предчувствие, че ако сега остана на тихо, просто ще седна и
ще започна да плача и да плача... без да спирам... - честно си признах аз. - Може би,
наистина, сега би било по-добре да съм там, където е шумно и тичат дечица.
- Понякога си струва да седнеш самичка и да изплачеш всичките си сълзи. След това
става по-леко - прошепна Еола.
Вратата се отвори и се удари в стената. В кухнята влетя седем годишното братче на
Еола, хвърли се към нас, спря и дишайки тежко изстреля:
- Там Дея я търси някаква жена!
Аз потреперих с цялото си тяло. Еола го забеляза и заповяда на хлапето:
- Кажи й, че тук Дея я няма и днес изобщо не е идвала.
Но Тори отначало закима, а след това заклати отрицателно глава и ни изненада:
- Тате така й каза още веднага, той беше видял, че Дея плаче. А дамата каза, че или
веднага ще й кажат къде е адептката Риате, или тя не отговаря за себе си.
Аз с облекчение въздъхнах, а след това поясних на Еола:
- Това е лейди Верис, тя е добър човек. Тори, кажи й, че ей сега ще дойда.
Малчуганът се втурна да изпълни поръчението. Еола веднага попита:
- Може би е по-добре да почакаш Тоби? Сериозно, аз такава убита още не те бях
виждала, Дея.
Аз й отговорих също толкова сериозно:
- Ако се скрия при Тоби, проблемите никъде няма да отидат.
Отново се трясна вратата. Влезе стремителната и гъвкава лейди Верис, приближи се към
нас. Няколко секунди капитанът просто гледаше, след това с горестна въздишка седна до
мен, погали ме по влажната буза и уморено попита:
- Аз не съм те виждала, така ли?
- А може ли така? - с надежда попитах аз.
С тежка въздишка лейди Верис отговори:
- За съжаление, не може, Тьерите методично преравят целия град, лорд-директорът
дори мен ме измъкна от среща, за да те намеря. И той е отвън, на улицата.
- Сам ли е? - аз не бях мислила, че толкова бързо ще ме открият.
- Не, не е сам - призна лейди Верис, - казах „Тьерите". Сега хайде да решаваме
какво да правим: аз мога да кажа, че вече не си тук, а следата се е изгубила, но аз не съм
единственият върколак в града, ще те намерят бързо. Има друга възможност - ти се
извиняваш и си тръгваш с тях. И последният вариант - аз излизам, казвам им, че всичко с
теб е наред, настоявам за портал и ние двечките се връщаме в академията и можеш да
останеш да нощуваш при мен. Какво избираш?
- Последният вариант - помолих аз.
- Горкото момиче! - искрено ми посъчувства лейди Верис. - Седи си тук, аз сега ще
се върна.
Когато капитанът си тръгна, Еола тихо каза:
- Наистина е добър човек. Преподавателка ли ти е?
- Куратор - уточних аз.
- Трябва също да взема да почна да уча! - реши Еола.
А аз й бях много благодарна дори само за това, че не ме заразпитва защо ме търсят.
Лейди Верис се върна, когато аз вече си бях допила чая, беше доста нервна, но явно не
се ядосваше на мен.
- Дръж си палтото - протегна ми същото това, оставено в нашата кантора. - Да
вървим.
- Къде - с опасение попитах аз.
- Дея, той няма и дума да ти каже, обещавам - с натъртване произнесе Верис.
Аз й повярвах.
Станах, облякох си палтото.
Еола бързичко се изправи, взе един плик, напълни го с различни сладки и ми го подаде
с думите:
- Най-доброто лекарство от... сама знаеш какво.
Аз се усмихнах, искрено й поблагодарих, а Еола само махна с ръка:
- Изобщо не му мисли! Идвай по-често.
А след това Верис ме прегърна през раменете и ме изведе на улицата.
Там наистина бяха лорд и лейди Тьер, а също така, повече от четиридесет офицери от
Дневната стража, и на мен ми стана някак съвестно, от осъзнаването на това, колко хора са
били вдигнати под тревога да ме търсят. А освен това, нямах никакво желание да се
приближавам до лорд-директора.
Кураторът, като че ли разбра мислите ми и се спря на около двайсет крачки от
магистъра. И ние стояхме. А аз изобщо си гледах само под краката.
- Преход! - раздразнено напомни капитан Верис.
Изви се адски пламък.