Урок втори: Не се забърквай в съмнителни разследвания.

Глава 9

Утро… Този път чух приглушения рев на адския пламък. Последваха почти безшумни
стъпки. Едва доловим горчив аромат на мъжки парфюм — необичайно за лорд-директора,
но, доколкото знам, така е прието в столицата.
Тихо скръцна леглото, аз отворих очи и неволно се усмихнах на седналия до мен
магистър Тьер. Даже в сумрака на стаята се забелязваше, че сега изглежда различно —
лицето — чисто избръснато, косата — събрана, в съответствие с дворцовите обичаи,
ноктите, оцветени в черно, на ръцете — пръстени, и веднага ставаше ясно, че са там не
само за красота, дълга кадифена туника с яка столче, прихваната със широк златен пояс,
тесен панталон… Не виждах какво има на краката.
— На мен също не ми харесва — забелязвайки дългия ми оценяващ поглед, произнесе
лорд Тьер.
— Отива ви — с пресипнал от съня глас, отговорих аз, — но е необичайно.
— Столична мода — той се усмихна накриво, а след това тежко въздъхна: — Трябва да
поговорим.
Аз седнах, обхванах коленете си с ръце и се приготвих… за скандал.
Нямаше никакъв скандал, а бързото и решително:
— Дракона ще го пусна. Нямам нито сили, нито време да подчинявам дух, а и нямам
никакво желание да държа в робство толкова гордо създание. Имаш ли нещо против?
— Не — аз неволно се усмихнах, това решение много ми хареса.
На устните на лорд-директора също се появи усмивка, леко уморена, но много светла…
а след това погледът му се спусна към деколтето на нощницата ми… Усмивката помръкна.
— Подобно нещо никога повече няма да се случи — с глух и сдържан глас произнесе
магистърът и отмести поглед.
Риан така и не ме погледна повече, поседя още малко, стиснал челюст и гледайки
настрани, след това стана и вече тръгвайки си, попита:
— Какво да ти донеса утре?
Изглежда, той така и не каза това, за което беше дошъл.
— Нищо не ми трябва, благодаря — тъжно отговорих аз, гледайки напрегнатия му
гръб.
А придворното облекло наистина му отиваше — туниката подчертаваше широките
рамене, мощния гръб, а и златото върху черното кадифе изглеждаше красиво. Не ми
харесваше особено само прическата, която правеше лицето на лорд Тьер някакво такова,
хищно.
Магистърът се обърна, облегна се с гръб на вратата, скръстил ръце на гърдите и
пресипнало попита:
— Съвсем нищо?
— Не — почти прошепнах.
Хищният лорд-директор ме гледаше с поглед на объркан тигър или на тъжен вампир,
на когото зъбите му са на поправка, а много му се иска да похапне. Така и той, явно имаше
много въпроси, но кой знае защо, мълчеше.
— Лорд Тьер, а вие попитахте ли ме за всичко, което искахте да знаете? — реших да се
поинтересувам аз.
— Не — гласът му отново беше глух.
Аз си помислих малко и помолих:
— По-добре питайте сам, не си заслужава да изпращате повече лорд Еллохар, наистина.
Усмихна се, но все още мълчеше.
Наложи се сама да му разкажа:
— Артефакторът не беше казал в прав текст нищо за това, че освен медальона и
гривните ми е дал и още нещо. Ние с Юрао едва вчера се досетихме. След това беше
историята с майстор Урро и неговата страноприемница, а там… Юрао предположи, че
духът е привързан към пръстена и аз го сложих… — за това, че го бях носила на връвчица,
не му казах. Защо да го разстройвам. — Когато го сложих, цялата страноприемница се
разтърси. Офицер Найтес реши, че духът ще тръгне след мен, а след това… Ние вчера
разкрихме шест случая от тринайсет, много плодотворен беше денят, а след това,
котенцето… Даже и не си помислих, че това може да е духът…
Риан ме слушаше внимателно и не ме прекъсна до последната фраза. След това, рязко
вдигна ръка, спирайки ме и уточни:
— Малко треперещо котенце?
— Д-да…
— Странно — той отново се замисли за нещо. — Дея, а ти безстопанствени котки
преди да си спасявала? Въпреки че, какво те питам, ти сигурно много пъти си го правила и
не само котки… и въпреки това… Разбираш ли, духът е приел най-привичната за теб
форма, навярно… А може би, той не е първият възроден дух, с който си имала работа, и
затова драконът се е опитал… — Риан стремително се приближи, отново седна на леглото
и с проникновен глас зададе въпрос: — Дея, а ти никакви необикновени котки ли не
познаваш? Прекалено дълго живеещи, например?
Познавам, у дома си имам такава, но кой знае защо, не ми се щеше да отговарям.
— Ще ти пратя Еллохар — неочаквано ме заплаши магистърът.
— Тя е просто котка — измърморих аз. — Даже всяка година ражда котета. Крилати.
— У дома ли? — досети се Тьер.
— Да — с неохота си признах аз.
— Ще отидем и ще ме запознаеш — лорд — директорът отново стана, тежко
въздъхна. — Трябва да вървя, без мен няма да започнат преговорите — замълча и добави:
— Артефакторът Арсио Нкер е получи покровителството на дома Тьер и в този момент е
под домашен арест в нашето родово имение. Не знам защо, но той помоли да ти предам,
че е намерил дома си.
Сигурно сега можех да съпернича с дроу в умението да отварям широко очи.
— Но как?… — учудено попитах аз.
— Аз направих отстъпки, императорът направи жест на добра воля — мъгливо
отговори магистърът. — Тъмен ден, сърце мое.
Седях и гледах как той си тръгва, хапех си устните, че да не го извикам. Искаше ми се
да го спра, но в това време разбирах прекрасно — лорд Тьер го чакат доста по-важни хора
от мен…
Изрева адския пламък.
Тръснах се отново на възглавницата, дълго гледах в тавана и чувствах как по лицето ми
текат сълзи. И ми се искаше да разбера защо, но не можех да го осъзная. Просто ми беше
тъжно, бях разстроена до сълзи, той беше дошъл, а ние така и не бяхме поговорили,
просто…
Сигналът за сутрешно построяване се раздаде съвсем неочаквано и започнаха суровите
студентски делници.
Но на излизане за построяването, аз с удивление видях на масичката в гостната пакет от
пекарнята „Нежността на изгрева”. Вече с усмивка затичах към изтезанията.
— Изключително необикновено проклятие — вещаеше магистър Тесме, — много рядко
и много трудно за изпълнение, но и това се случва в нашия неспокоен свят. Между
другото, да се намери изпълнителя е практически невъзможно. И така, записваме, адепти,
смъртоносно проклятие от седмо ниво с мигновено действие „Кървави сълзи”.
Логер вдигна ръка. Тесме беше от тези преподаватели, които позволяваха да се задават
въпроси, даже по време на поднасянето на нов материал, ето и сега кимна, разрешавайки.
— Магистър Тесме — Логер даже стана, — проклятие с мигновено действие означава,
че то се произнася на глас и в присъствието на жертвата. Как тогава може да не се открие
проклинащия?
Нас всички този въпрос много ни интересуваше, просто Логер първи попита.
Тесме се усмихна, с жест го накара да седне и заразказва:
— За да се наложи даденото проклятие е необходима магия, тоест вие, скъпи мои, не
можете да го приложите. Но именно вие имате шанс да хванете престъпника, само че, в
един-единствен случай — ако успеете да погледнете очите на жертвата не по-късно от едно
денонощие след смъртта. Сълзите, адепти, са вода. А водата, както ние знаем е хранител на
информация. Прокълнатият, освен кървавите, има и обикновени сълзи. Ако предположим,
че имате възможност да видите очите му и да получите сълза, в която да изследвате
кристалите на водата, тогава с голяма точност може да се определи на какво разстояние от
жертвата се е намирал престъпникът. Сега, представете си обема работа, която трябва да
свършите — с точност до един лакът да се определи къде, кога и кой е стоял в момента на
произнасянето на проклятието. Разбирате ли?
Ние забележимо посърнахме.
— Кървавите сълзи са типични за кървавата чума — казах аз, ако някъде някой ги види,
гарантирано започва паника.
— Именно, Риате — Тесме одобрително ми кимна, — а как се държат хората и
нехората в моменти на паника, можете да си представите. Освен това, никой няма да ви
допусне до умрелия в течение на три денонощия, тъй като… Дакене?
— Карантина — мигновено отвърна Ригра.
— Напълно вярно. И така, ние нямаме достъп до трупа, няма шанс да съставим
нормална картина на престъплението, и като резултат е напълно невъзможно да се
определи личността на проклелия. Колкото до самото произнасяне на формулата — тук
всичко е просто — магически се заглушават думите към окръжаващите и се използва
звуков тунел за жертвата, ето защо, да използват „Кървавите сълзи”, могат само магически
надарените.
Ние припряно започнахме да записваме. След това се реших да попитам, вдигнах ръка,
изчаках мълчаливото разрешение и зададох въпроса си:
— Магистър Тесме, а може ли да бъде спасен прокълнатият в случай на своевременна
намеса?
Преподавателят се замисли. След това отиде към същия този стелаж със същата онази
книга, взе талмуда, отвори го, прочете заглавието, а на нас ни заповяда:
— Отваряме втория учебник, намираме двеста и втора страница и виждаме… адепт
Хойде?
— Заклинания за противодействие.
— Съвършено вярно, на полето, нанасяме изменения: първи ред — възходяща
тоналност, възходящ енергетичен поток, петата дума от края „енуеро”. Шести ред,
възходяща тоналност, низходящ енергетичен поток, променяме думата „нурро” на „едве
нгесе”. И отдолу, отново на полето рисуваме знак за закрепяне на енергетично равнище.
Когато пишете домашната си работа, препишете го цялото и го оформете по правилата.
Сега добавете и срок — до четвърт час след произнасянето на проклятието, по-късно, няма
да можете да направите нищо.
Когато всичко беше записано правилно, Тесме отиде на дъската и надраска с големи
букви: „пълно мълчание”
Ние замряхме, предчувствайки нещо оригинално и магистърът оправда очакванията ни.
„Проклятие ХагаероТшха” — написа той на дъската с точен, уверен почерк.
„Девето ниво, забавено действие” — на нас ни спря дъхът, възторжено записваме в
тетрадките.
„Изискване — магия от равнище майстор-маг, магистър, архимаг” — ние вече знаехме,
че това изискване е, за да може да се построи блок, иначе проклятието ще подейства и на
проклинащия. А затова, да се произнасят дори отделни фрази от него е забранено, защото
може да има последици.
— Вие вече сте се сблъсквали с проклятието Забвение на лекциите по Битови проклятия
— започна Тесме и може би предполагате, че разликата е само в степента на сложност.
Това не е така. Забравячките, които понякога се използват поголовно сред народа не са
смъртоносни. Това — той посочи към дъската, — кара жертвата да забрави как да се
движи, да яде, да спи… понякога даже да диша. Страшно ли е?
Ние кимнахме, защото наистина беше зловещо.
— Изключително любопитно проклятие — Тесме сложи ръце зад гърба си и
поклащайки се продължи: — Открито е по опитен път по време на изследвания за
дипломен проект в Школата за Изкуството на Смъртта. Мога само да кажа, че откакто лорд
Еллохар основа това учебно заведение, то стана лидер в областта на научните изследвания,
само че… вие, скъпи мои, имате всички шансове да надминете адептите на Смъртта, така
че чакам от вас предложения по темите за вашите дипломни работи вече в следващия
семестър. Надявам се, че ваканцията ще бъде продуктивно време за появата на нови идеи.
Но да се върнем към проклятието. Разказват, че началото на проведеното изследване било
прозаично: лорд Еллохар, вие всички го видяхте и не сте го забравили, такива личности не
се забравят, посетил свой стар приятел и бил неприятно поразен от неговата разсеяност.
Старческо слабоумие, бихте казали вие? И ще сте прави в деветдесет случая от сто, но…
там е работата, че съществуват и тези десет случая, които могат да предизвикат съмнение.
Знае се, че съзнанието се развива, докато активно го хранят, а храната е само една — нови
знания. Докато личността учи, личността живее. А приятелят на магистър Еллохар не се
отнасял към тези, които се спират на постигнатото, той бил виден политик, изключително
остроумен събеседник и известен в своите кръгове специалист. И магистърът на Смъртта
заподозрял, че нещо не е нормално в странната деменция на този, който преди това можел
с часове да чете стихове или да цитира речите на известни магове. Лорд Еллохар отвел
приятеля си в своето учебно заведение и го дал на разтерзание на петима адепти,
специализиращи се в умствената активност и нейното потискане. Вие знаете, че адептите на
Школата за изкуството на смъртта изучават не само самата смърт, а тук получили толкова
интересно задание — гибелта на личността. Работата продължавала в течение на пет
години, докато един от адептите случайно не обърнал внимание на капка вода, затворена в
медальона, който носел този лорд. Медальона го отворили, капката я изучили и изводите
били шокиращи — кристали на проклятие!
Ние слушахме със затаен дъх и даже се бояхме да се помръднем.
— Да-да — Тесме се усмихна, — даденият лорд се оказал прокълнат. В търсенето на
проклелия го приемал участие и не безизвестният за вас магистър Тьер и тези самите
петима адепти, които и се занимавали с този дипломен проект. Но именно лорд Тьер, да, аз
не напразно споменах за него, намерил скривалище в стената, а в него — книга с човешки
заклинания. Именно в нея се пазело описанието на това проклятие.
— А кой го бил прокълнал? — не издържах аз.
— Прокълнал? — Тесме се замисли. По-скоро, убил. Там имало една странна история.
Едно човешко момиче било похитено от тролове в едно от човешките крайбрежни
кралства и било продадено като робиня в дома на същия този лорд. А той бил любител на
миловидни девойченца. Не се знае точно какво и как, но робинята отмъстила
изключително жестоко, използвайки, както изглеждало слаба магия. Никога няма да
забравя момента, когато я намерили… но не е там работата, важното е, че проклятието
получило разпространение.
Аз пак не се сдържах:
— Проклятието на една лична робиня получило разпространение? Как? — да, на мен не
ми се побираше в главата. — И откъде момиче, което не било свързано с тъмната магия,
можело да знае проклятие девето ниво? Тях ги налагат… то вие прекрасно знаете как ги
налагат, но тя откъде можела да знае?
И много спокойният отговор на магистъра:
— Риате, увлечението по частните разследвания е чудесно, но не се вглъбявайте чак
толкова!
Такова нещо от Тесме не беше очаквал никой. Изобщо. Обикновено магистърът винаги
адекватно реагираше на въпросите.
Той видя нашите шокирани погледи и поясни:
— Делото го закриха, други изследвания не са провеждани. По-късно бяха засечени
още няколко подобни случая и след разпит на заподозрените била установена схемата на
проклятието. Но невероятната сила на словото заплашва всеки, който произнася думи на
проклятие на глас. А сега записваме.
Седях и записвах и не можех да се отърва от мисълта, че са наказали не чак толкова
виновната робиня, тъй като някой явно я беше обучил… А може би някой просто беше
използвал създаденото от нея и беше произнесъл проклятието? А нали магистър Еллохар
не се отнасяше много добре към императора и неговото семейство, и има също такива
приятели, които не поддържат кой знае колко управляващата династия? А дали този
сановник не е бил крайно неугоден за императора? А какво пък, интересен начин да се
премахнат неугодните…
— Риате! — изобщо не бях забелязала как Тесме беше застанал зад гърба ми. —
Върнете се от небето на земята, ние имаме лекция, а аз не съм забравил как вие седем пъти
се явявахте на изпит. И на вас мога да ви го напомня…
— Простете — измърморих аз и започнах да записвам.
— Дара! — стоейки по средата на стаята, разбирах че ще пропусна обяда, и затова
дояждах невероятно вкусните сладкиши от „Нежността на изгрева”. — Дара, моля те!
Под краката ми мъркаше кръглото от преяждане Късметче, то също беше получило
една пастичка и сега искаше още. Аз бих му дала, но не бях сигурна дали няма да му
прилошее.
— Дара, хайде де, много те моля! — и тя знаеше, че аз знам, че ме чува.
Действително ме беше чула:
— Ще ти я донеса… за една целувка.
— Д-добре, но… защо да те целувам?
— Не мен — отговори потрепващият въздух.
Тоест, намекваше за лорд-директора.
— Не! — обидено си доядох сладкиша.
— Ти си решаваш… — въздухът бавно губеше сиянието си.
— Добре де!
— Сама ще го целунеш! — настоя върналата се Дара.
— Сводница! — възмутих се аз.
— Аз не настоявам — заусуква го тази възродена изнудвачка.
Наложи се да се предам.
— Добре, каквото поискаш… Донеси ми книгата.
— Каквото поискам?
— Само целувка! — побързах да се поправя аз.
— Не, „каквото поискаш” ми хареса повече — Дара се материализира на дивана в
гостната. — Хайде да направим така — ти ще отговориш с „да” на първото му
предложение, а аз ти давам дума, че Тер няма да знае за нашата уговорка. Съгласи се, че
той не може да ти предложи нещо лошо, затова пък, каква интрига само!..
Аз и така си имах интрига, много ми се искаше да я разплета, а едва ли можеше да ми
помогне нещо друго, освен книгата на Тесме. А той нямаше да ми я даде…
— Добре — подписах си присъдата аз. — Книгата!
И какво ми каза Дара?
— Две „да”.
— Какво?
— Ти ме принуждаваш да стана съучастник в престъпление — Дара светна с очи, —
така че дори е съвсем справедливо.
— Доббрре!
В същия миг на масичката се появи познатата ми вече книга на магистър Тесме.
Хващайки талмуда, с радостен вик, от който изфуча котето, се втурнах в кабинета.
Тетрадките и учебниците бяха отместени настрана, много мащабната домашна работа —
забравена и аз се потопих в търсенето на отговори.
— Артефакти, артефакти… семейни реликви — мърморех аз, прокарвайки пръст по
съдържанието и намерих — Най-древните артефакти на Тъмната империя.
От нетърпение, като че ли всичко ми трепереше отвътре, но когато започнах да
разглеждам артефактите… Семейство Тьер беше отбелязано на седма страница. И там бяха
прекрасно нарисувани частите на комплект ювелирни украшения — два изумително
красиви венчални пръстена от червено злато, годежният пръстен, който носех на пръста,
медальонът, който бях сложила на шията на лорд-директора и друг, по-малък и с по-тънка
верижка, явно женски, както и две гривни — мъжка и женска, които бяха означени като
венчални.
На първо място ме заинтересува този медальон, който ми беше дал артефакторът. С
неравен почерк под изображението Тесме беше отбелязал:
„ХарЕнго, както и останалите части от ювелирния комплекта има собствено име и
свойства. Изработен е преди около седем хиляди години и се предава от поколение на
поколение на най-големия син и наследник на рода. В момента се счита за изгубен.
Предполага се, че се намира в Земите на Хаоса. Амулетът е бил направен от бяло злато,
червеният оттенък го е получил вследствие на магически ритуал, след който се е превърнал
в пазител на кръвта на рода. Незаменим е в моментите на зачеване, позволява да се
предадат силата, способностите и отличителните признаци, усилвайки магически
наследствеността на бъдещото дете. Забележка: Не е намерено описанието на ритуала,
провеждан в първата брачна нощ. Но основният механизъм е ясен — булката слага на
шията на младоженеца ХарЕнго като знак за готовност за зачеване.”
Моментално, гъсто и неудържимо се изчервих. Горещина плъзна по цялото ми лице и
даже по шията… Аз му бях сложила този медальон на шията! Това е бил някакъв ритуал?!
— О, Бездна! — простенах аз. — Бездна!.. Това… това…
Зачетох по-нататък в описанието: „Особеност: забранено е на жените да го носят,
възможни са проблеми със здравето”.
Дълго седях и се опитвах да осъзная станалото… Готовност за зачеване?! Много би ми
се искало Тьерите да влагат някакъв друг смисъл в това определение.
Поуспокоена, аз се задълбочих в изучаването на останалото. Моят годежен пръстен,
който беше скрит под ръкавицата се оказа не просто символ на предстоящото
бракосъчетание, но и един от най-силните охранителни амулети. Точно както беше казал
магистър Еллохар — сваляш го от едната ръка, слагаш го на другата, но не ми беше казал
най-важното — трябваше да чакаш на гости семейния дух-хранител! В книгата, този дух
беше изобразен като чудовище с двайсет глави и навяваше странната мисъл, че смъртта е
за предпочитане пред съмнителната чест да видиш лично това чудо. Така че, нямаше да го
използвам.
А по-нататък прочетох неща, които ме поразиха. Женският медальон се считаше за
изгубен. Гривните — също. Венчалните пръстени си бяха на мястото, а под тях беше
написано: „Свойства — неизвестни”. И въпросът, който възникваше беше — къде биха
могли да се изгубят безценни магически артефакти?
И в този момент се разнесе глас:
— Време е!
Стреснах се и подскочих, но това се оказа Дара.
— Трябва да върна книгата — каза изнудвачката. — Тесме е тръгнал към кабинета си,
трябва да я сложа на място.
Аз й я дадох без да се мръщя, само попитах:
— А довечера?
— Погледни през прозореца, тъмно е вече — съобщи духът на смъртта. — Ти повече от
три часа седиш над книгата и не си забелязала. Утре ще ти я донеса пак, сега имаш с какво
да се занимаваш.
Наистина имаше с какво, но дори появяващите се на бюрото ми трупове с рани от
различно естество, не можеха да ме отвлекат от мислите за артефактите на семейство Тьер.
Как са могли да се загубят? И защо един от изгубените артефакти се е появил в
императорската съкровищница? И не прилича ли тази история на онази, в която
вампирският клан на Идващите в нощта е унищожил и ограбил клана на метаморфите?
С такива мисли, аз едва не допуснах две грешки в практическата работа, наложи се да
се съсредоточа изключително върху домашните. След това дойде Жловис и ми донесе
бележка от недоволния Юрао… Да, бях забравила за обещанието да отида до кантората,
утре трябваше да отскоча на всяка цена.
А след вечерното построяване, когато вече четях параграфа по Битови проклятия…
— Шум от огън!
Преходът магистърът го беше отворил в гостната, а там на дивана спеше котето.
Късметчето се стресна и замяука! Лорд-директорът тихо изруга, а над главата ми се чу:
— Две „да”…
„Сводница възродена” — си помислих аз, оправяйки яката на ризата си и мислейки, че
трябваше да облека рокля.
На вратата тихо се почука и последва въпрос:
— Написа ли си домашните?
— Да, всичките — аз сложих учебника настрана и погледнах към влезлия Риан.
Този път магистърът беше с обикновени дрехи — черна риза и черен широк панталон,
който не подчертаваше така краката му, но в него изглеждаше по-мъжествен.
— Ти така внимателно ме разглеждаш — лорд-директорът се усмихна, но
продължаваше да стои на вратата, опирайки се на рамката с рамо. — Дойдох да видя как
си и да взема котето.
Замълчах си. И не защото нямах какво да кажа, просто, имайки предвид съглашението с
Дара, се страхувах да не пропусна момента, когато трябва да дам съгласието си за нещо. А
магистърът ме погледна вече някак подозрително и произнесе:
— Би ми се искало да те поканя да вечеряш с мен, но разбирам, че ти едва ли ще се
съгласиш, и … това е нормално. Трябва да мине време и…
В този момент, аз възкликнах:
— Да!
И тишина. Лорд Тьер мълчеше, чакайки продължение, но тъй като и аз мълчах, уточни:
— „Да” — това значи, че трябва да мине време?
В този момент осъзнах, че имам прекрасната възможност да изпързалям възродения
дух на смъртта много елегантно, стига само да кажа още едно „да”. Но не ми се искаше,
освен това обещанието, си беше обещание, а аз и утре трябваше да получа достъп до
книгата, така че, се наложи да се смущавам, произнасяйки:
— Аз с удоволствие ще вечерям с вас, лорд Тьер.
Той не повярва.
Стоеше, учудено гледайки ме и не вярваше, а в крайна сметка попита:
— Наистина ли?
— Да — потвърдих аз.
— Хм — черните очи леко се присвиха, — а мога ли да се поинтересувам, защо се
съгласи?
— М-м-можете — заеквайки отговорих аз, — и даже честно ще си призная —
изключително от любопитство.
Защото исках книгата на Тесме, а Дара няма да ми я донесе отново, ако сега откажа! Но
естествено, това не го произнесох на глас.
Незабравимо изражение — смес на радост и удивление се появи на лицето на
магистъра, а след това той уточни:
— Вечерята е в моята градска къща, ако нямаш нищо против.
Аз вече имах нещо против, но:
— Добре.
Той мълчаливо ми протегна ръка и аз, както си бях по риза и униформен панталон, се
приближих към лорд Тьер, сложих ръката си в широката му длан и едва сега чух тиха
облекчена въздишка. Разбрах, че той, затаил дъх, е чакал да се приближа.
Изви се адски пламък.
Този път прекарахме в огъня много повече време от преди, то си беше и закономерно
— столицата беше доста далеч. А аз, използвайки това, че си беше малко страшно, се
притиснах към лорд-директора, скрих лице на гърдите му и се вслушвах в силните удари на
сърцето му…
И ми се искаше полетът да продължава още много, много дълго, но скоро пламъците
изгаснаха, а краката ми потънаха до глезените в мек килим.
— Ще ти донеса пантофки, ще изчакаш ли? — тихо попита Риан, прегръщайки ме
малко по-силно.
— На мен и така ми е добре — реших аз, все още притискайки се към него.
— На мен също — дрезгаво прошепна изведнъж магистърът.
И аз преосмислих своето”добре”.
Отдръпнах се, при това той ме пусна веднага и се заоглеждах. В голямата стая имаше
само една каменна стена, трите останали се оказаха стъклени. И тъй като тук беше
сумрачно, горяха само две свещи на масичката сервирана за един човек, то блестящата със
светлините си столица се виждаше като на длан.
— Колко е красиво! — приближих се до стъклото, разглеждайки градския пейзаж. —
Колко много светлини! Къщи!
Съвсем наблизо профуча огромен червен дракон, след него още няколко, и гущери с
ездачи и грифони… И те не просто летяха безразборно, те се придържаха към някакви
въздушни коридори, отбелязани със блещукащи огънчета и изглеждаше така, сякаш над
града имаше други пътища, само че въздушни…
— Изумително прекрасно е! — аз не можех да се нагледам.
— Не очаквах, че така ще ти хареса — Риан се приближи, внимателно ме прегърна през
раменете и попита: — Не ти ли е студено? От прозорците може да духа, ще ти донеса шал.
— Не трябва — аз вдигнах глава и се усмихнах на този, който беше значително по-
висок от мен. — Всичко е наред.
На мен наистина ми беше много добре и даже не точно заради пейзажите на столицата.
— Сета ще се върна — Риан се наведе и едва доловимо целуна косите ми.
След това излезе, а аз все така стоях затворила очи и отново и отново преживявах
нежното докосване до моите поразрошени след вечерния крос коси. Невероятно усещане.
И аз вече бях благодарна на Дара за настояването й да кажа „да”, но естествено никога не
бих си го признала пред нея.
Внезапно зад вратата, по-точно зад едната от двете врати, които бяха в стаята, се
раздаде рев на огън, а след това се чу разтревожен женски глас… такъв един познат, а в
следващият миг, вратата се разтвори и аз чух:
— Риан, имаме си пробле…
Рязко се обърнах и се срещнах с погледа на лейди Тьер, която млъкна, като ме видя.
Майката на лорд-директора беше обвита от тъмно-червена, прилепнала по великолепната
фигура рокля, косата й беше подредена във висока прическа, откъдето се спускаха щателно
накъдрени кичури, а гримът й беше толкова хубав, че аз бих казала, че тя е връстница на
сина си.
Но с появяването й моите лични неприятности едва започнаха, защото аз ясно долових
още един рев на пламък, след това се чуха стремителни крачки и повелителен глас, който
взискателно питаше:
— Къде е синът ти, Тангирра, когато толкова ми е нужен?!
И в стаята, заобикаляйки застиналата на вратата лейди Тьер, стремително нахълта…
императорът на нашата държава!
Това властно лице с орлов профил и хищен пробождащ поглед беше невъзможно да не
го познаеш. Аз моментално склоних глава пред повелителя на Тъмната империя.
Пауза, през която мен внимателно ме разглеждаха и усещане, че този поглед го
чувствам с кожата си, а след това бавно, леко разтягайки думите, императорът произнесе:
— Тангирра, правилно ли разбирам, че заради това недоразумение, твоят син отказа на
дъщеря ми?
Мълча, все още склонена пред императора. Какво пък, радваше ме само едно нещо —
през остатъка от живота ми, аз щях да виждам това властолюбиво чудовище само на
поздравителни картички и на златните монети.
Обаче отговорът на лейди Тьер ме изуми:
— Братко, при цялото ми уважение, ти говориш за моята бъдеща дъщеря и за
избраницата на твоя любим племенник!
— Пррревъзходно — изръмжа императорът, — решиха да ме учат на маниери.
След това направи няколко бързи крачки и заповяда:
— Погледни ме, мило дете!
Аз, може би, и не бих го погледнала, но твърди пръсти хванаха брадичката ми, накараха
ме да се изправя и да отметна глава назад — императорът беше много висок. Повелителят
на Тъмната империя впери в мен втренчен поглед и издаде присъда:
— Да, очарователно, но доста обикновено личице. А иначе — чистокръвна човечка,
севернячка, първо дете в семейството, достатъчно гордост и прекалено много инат. И
какво толкова е намерил той у теб, мила?
Това беше въпрос, но не ми се искаше да отговарям.
— Чакам! — напомни повелителят хищно усмихнат.
— Хххубав въпрос — промълвих аз. — За съжаление, аз не разполагам с отговора,
ваше императорско величество…
Едната от черните вежди насмешливо се вдигна, но разпитът още не беше свършил.
— Докопала си лорд и си доволна, така ли, малката?
Аз, разбира се премълчах, но в погледа ми явно се беше мярнал гняв.
— Ама че работа! — императорът ме пусна и дори отстъпи крачка назад. — Мъничка,
слаба и нищожна, а гордост има и за продан.
Отвори се и другата врата, не тази, откъдето се бяха появили високопоставените
неочаквани гости и влезе лорд-директорът, а след него — четирима слуги. Риан, както и
майка му, от изненада застина на вратата, но тутакси пресече стаята, застана до мен и
произнесе:
— Чичо, колко неочаквано. Всъщност, след като вие сте дошъл на гости, позволете да
ви представя моята избраница, госпожа Дея Риате.
На устните на императора се появи изключително неприятна усмивка, а след това той
произнесе:
— Риан, не ми се ще да те огорчавам, но аз никога няма да призная ей това
недоразумение за Първа дама на империята, а лейди Тьер, по определение, получава това
звание.
Лично мен такова положение ме устройваше напълно, но съдейки по това, как се
напрегна стоящият до мен магистър, на него не му беше все едно.
И тук се намеси лейди Тьер:
— Братко, не ми се ще да те огорчавам, но в дадения случай нито твоята забрана, нито
липсата на благословия, нещо ще решат. Дея, скъпа, бъди така добра да си свалиш
ръкавиците. Твоята скромност, без съмнение, би могла само да ни радва, но, боя се, че
случаят не е подходящ за нея.
Не успях да си сваля ръкавицата — императорът отново се приближи светкавично, на
мен ми се стори, че на миг сякаш се разтвори във въздуха и се материализира отново до
мен, след това взе ръката ми и с нокътя си в миг разряза тъканта. Черният диамант за миг
се обагри в алено, след това в златно и после засвети с тъмно-виолетови пламъци.
Императорът просто изпусна ръката ми, но ми хвърли много вбесен поглед.
— Както казвах — меко, почти извинявайки се, произнесе лейди Тьер — Риан вече не е
годен за нито един от династическите бракове, за които ти си фантазираше. И… — на мен
неочаквано ми се усмихнаха, — не мога да кажа, че съм огорчена от този факт.
Императорът мълчешком се обърна и се приближи до стъклото, там спря, скръсти ръце
на гърдите си и мрачно се вгледа в своята столица. Риан внимателно ме прегърна, привлече
ме към себе си и тихо попита:
— Искаш ли да си вървиш?
Щеше ми се да си тръгна, но само с лорд Тьер и затова отрицателно поклатих глава. На
устните на магистъра се появи невероятно дръзка и тържествуваща усмивка и гледайки го,
и аз изведнъж се почувствах щастлива и дори присъствието на императора веднага загуби
всякакво значение.
— Интересно — резкият и неприятен тон на повелителя на Тъмната империя ме накара
да потреперя, — това не е ли онази същата адептка, партньор на дроу, който се занимава с
частни разследвания в Ардам? И не е ли била замесена именно тя в заговора с артефактора
Арсио Нкер?!
Тъй като до мен стоеше лорд Тьер, аз се чувствах в безопасност, затова и не си
премълчах:
— Не е имало никакъв заговор.
Властителят на Тъмната империя бавно се обърна към мен, измери ме с презрителен
поглед и отново насмешливо повдигна една вежда. А аз продължих:
— Лорд Нкер тогава аз го видях за първи и последен път, той ни заинтересува с офицер
Найтес, тъй като именно него издирваха пристигналите в Ррадак тролове, отровени от
„черна гнилица”.
Пауза, а след това с насмешка от императора:
— Ама че работа, не излъга и една дума.
Със закъснение разбрах, че императорът, изглежда, също определя лъжата, както
Юрао. Но аз и не бях имала намерение да лъжа. Само че повелителят не знаеше това и се
опита да ме подхване от друга страна:
— Добре — императорът неприятно се усмихна, — как тогава се е получило така, че
вие сте сложила на шията на лорд Тьер, получения от артефактора ХарЕнго… преди
първата брачна нощ? Искахте да привържете към себе си влюбения във вас директор и с
раждането на дете? Или просто изпълнявахте заповедта на артефактора в замяна на
получения дух на Златния дракон?!
Мен ни най-малко не ме смути подтекста на въпроса, но се запитах, откъде
императорът би могъл да знае, че съм сложила на Риан този… Но под насмешливия поглед
на властителя на Тъмната империя, аз потиснах възмущението си, и размисляйки, си
спомних, че артефакти с такава сила трябва да бъдат предавани в съответствие с правилата.
Артефакторът Арсио Нкер го сложи на моята шия, а аз — на тази на Риан, оттук
императорът си беше направил изводите.
Осъзнавайки това, аз вместо да се обидя, зададох въпрос:
— А как се е получило така, че този същият ХарЕнго изведнъж се оказва откраднат от
вашата съкровищница? — очите на лейди Тьер станаха абсолютно кръгли, а императорът
възмутено ме погледна, но това не ме спря. — Просто ми е любопитно — древен артефакт
на рода Тьер, изгубен неизвестно къде и как, после минава време и го открадват … от
вашата съкровищница! Навежда на странни мисли, не ви ли се струва?
— Дея — мен меко ме обърнаха с гръб към императора, нежно ме погалиха по бузата и
ласкаво ме помолиха: — Спомни си къде се намираш и с кого разговаряш.
Аха, значи лорд-директорът има подозрения по отношение на чичо си, но не смята, че
е благоразумно са се изказват.
И тогава прозвуча:
— Моя мила госпожо Риате, ако толкова ви интересува съкровищницата ми, аз с
удоволствие ще ви я покажа!
Риан някак рязко ме притисна към себе си, а майка му побърза да се намеси:
— Братко, не мисля, че момичето имаше пред вид нещо такова… Освен това, Дея не
знае цялата ситуация, а пък…
— АЗ НИЩО НЕ СЪМ ОТКРАДНАЛ! — ревът на императора се получи впечатляващ,
аз сега сама се притисках към лорд-директора. — Аз само го взех назаем, за… известно
време!
И скандалът набираше обороти, независимо от опитите на лейди Тьер да се намеси:
— Анаргар, братко, момичето не…
— Уморих се да се оправдавам! — продължаваше да ръмжи повелителят на Тъмната
империя. — Да, аз тази сутрин обезглавих десет търговци, които бяха вдигнали въстание
на юг, но не съм убивал този проклет елфийски посланик, да му се присънват все розови
облаци, дано!
— Анаргар, не си заслужава да се разстройваш…
— Аз не съм разстроен, Тангирра, аз съм вбесен! Има ли разлика между „разстроен” и
„вбесен”? Мен пак ме обвиняват в нещо! И кой! — пауза, а след това: — Слушайте,
адептка… Риан, пусни я де, няма да я изям, не се храня с човечки. Пусни я, казах!
Но въпреки заповедта на повелителя на империята, мен продължиха да ме държат в
обятията, с гръб към императора, отгоре на всичкото, а лорд-директорът вежливо
произнесе:
— Струва си да се опитате да се успокоите, чичо. Колкото до Дея, тя никъде няма да
ходи с вас, аз така казвам. И изобщо, не мога да разбера, по каква причина вие счетохте за
необходимо да нахълтвате в дома ми?
Звук от стъпките на отдалечаващия се император. След това негово императорско
величество трясна вратата и в същата секунда мен ме пуснаха. След това магистърът
внимателно обхвана лицето ми с длани и гледайки в очите ми, тихо попита:
— Изплаши ли се?
Изплаших се, разбира се, императорът е страшен, безспорно, но мен ме беше страх
само преди да се появи лорд-директорът, а след това — не. С Риан се чувствах в пълна
безопасност, от всички, освен от самия него. Но това със сигурност, никога нямаше да му
го кажа.
— Лорд Еллохар е по-страшен, честно — опитах се да се пошегувам аз.
— Защо? — черните очи отново омагьосващо блещукаха.
Очарована от това мъждукане, аз натопих магистъра:
— Той обеща да научи проклятието за остро разстройство и да го прилага върху мен,
когато идва на гости у нас.
Лейди Тьер се изкиска, Риан просто сдържано се усмихна, на затова пък зад вратата
така се разсмяха, че стъклата потрепериха. Аз бях принудена да уточня:
— Той не се шегуваше.
Риан се усмихна по-широко и опроверга утвърждението ми:
— Шегувал се е.
— Н-не…
— Дея — меко произнесе лорд-директорът, — Еллохар или се е шегувал, или ще се
отучи да се шегува навеки.
Аз оцених тона на магистъра и се опитах да се измъкна от обятията му. Много
предпазливо. Усмивката на лорд Тьер угасна моментално, ръцете му се отпуснаха,
освобождавайки ме.
Отново се обърнах към прозореца и загледах града, а лорд и лейди Тьер излязоха от
стаята. Приглушеният им разговор известно време се донасяше иззад вратата, после се чу
шум на огън. Лорд-директорът се върна, внимателно затвори вратата и се приближи,
заставайки зад гърба ми. Толкова близо, че аз усещах топлината на тялото му, но в същото
време без да ме докосва с пръст.
— Тук е много красиво — прошепнах аз.
— Прекалено е опасно за теб — неясно защо произнесе магистърът. — И да,
обвиненията ти към императора са безпочвени. За чичо понятието „семейство” значи
много, а ние за него сме част от семейството.
Аз имах доста различно отношение към негово Тъмнейшество и заради това си
замълчах.
— Дея — гласът на лорд-директора внезапно стана дрезгав, — аз… мога ли да те
целуна?
И какво можех да кажа? Бях обещала, трябваше да си сдържа думата. От друга страна,
беше ме малко страх да се съгласявам. Но дума бях дала, така че…
— Да — прошепнах аз и замижах от страх.
Много, много внимателно ме обърнаха с гръб към стъклената стена, съвсем нежно ме
погалиха по бузата, невероятно ласкаво ме обхванаха с една ръка през талията, втората
леко повдигна брадичката ми и устните на лорд Тьер се докоснаха до моите… Само се
докоснаха и замряха за миг… аз задържах дъха си, очите реших изобщо да не ги отварям и
неочаквано за самата себе си тихо застенах, когато Риан задълбочи целувката.
— Боиш ли се? — шепнешком попита лорд-директорът, докосвайки устните ми с
устни.
— Не — издишах аз, а след това изведнъж се усмихнах и попитах: — А вие често ли сте
целувал момичета?
— „Ти” — проправи ме магистърът, отдръпвайки се леко и оправяйки внимателно
разрошилите се кичури на косата ми.
— Ти — съгласих се аз.
— С теб имам усещането, че всичко правя за първи път — отговори той, — и много ме
е страх да не сбъркам някъде… Аз никога не съм се боял да правя грешки, Дея. Но с теб,
всичко се измени.
Беше ми трудно да го повярвам — лорд Тьер, Първият меч на империята, членът на
ордена на Безсмъртните, силен и решителен — и изведнъж такова нещо. Като че ли у него
живееше още един човек — внимателен, безкрайно нежен, справедлив, грижовен и добър.
— Усмихвайки се, ти като че ли светиш — изведнъж тихо произнесе той, прекъсвайки
потока на мислите ми, — моята прекрасна малка Дея, най-красивата на света и в земите на
Мрака…
— Можете да ме целунете още веднъж — изтърсих неочаквано аз.
Нямаше значение, че вече нямах оправдание за тези думи.
— Да? — нежните устни отново покриха моите, след това се плъзнаха по бузата и
почти докосвайки ухото ми, Риан тихо попита: — А с какво беше свързано твоето „да”
първия път?
Мълчи, Дея, мълчи…
— Бях обещала на Дара — все пак не премълчах аз.
Нежността мигновено се смени с напрежение и Тьер сдържано попита:
— Какво?
— Аз обещах на Дара, че два пъти ще ви кажа „да” — очите ми бяха затворени от
началото на втората целувка, а сега аз даже стиснах клепачи. — И си сдържах думата…
Първото „да” беше по повод вечерята, а второто — разрешението за целувка…
Не си отворих очите, беше ме страх, някак. Лорд-директорът известно време мълча, но
не ме пусна от обятията си, а след това тихо попита:
— А трето „да” не се ли е скътало там някъде?
— Не — прошепнах аз.
— Жалко — искрено се натъжи магистърът.
Аз си отворих очите, недоволно погледнах към този, със семейните артефакти и все пак
зададох въпрос:
— Вие сте знаел какво означава слагането на шията ви на медальона, този там —
ХарЕнго! — аз даже не питах, обвинявах.
Ъгълчетата на устните му се плъзнаха нагоре в напразен опит да сдържи усмивката, но
не му се получаваше. Само че магистърът, все така опитвайки се да не се усмихва,
произнесе:
— Ритуалът за предаването на ХарЕнго не се състои само в това да сложиш на шията
ми този артефакт. Всичко е много по-чувствено, сложно и няма да отричам, значително
по-еротично. Само че, аз нямам право да те посвещавам в това тайнство до първата
брачна нощ. Съжалявам.
Аз мълчах, продължавайки да изучавам с поглед хитрите му очи.
— Може ли въпрос? — вече почти без да сдържа усмивката си, попита Риан.
— Може — независимо от това, че ми се искаше да му откажа.
— Причината за двойната отстъпка пред Дара беше книгата на магистър Тесме,
нали? — и такъв весел поглед.
— Ами-и-и… да — признах си аз.
Сега вече той се усмихна без го крие и в очите му танцуваха лукави искри. А след това
последва много интересен въпрос:
— А ако аз ти донеса тази книга, мога ли да разчитам на едно-единствено „да”?
Разбира се, аз отговорих:
— Не.
— Не?! — магистърът видимо се разстрои. — Жалко.
Приятно е, когато имаш възможност да диктуваш условията:
— Аз мога да ви кажа едно-единствено „да”, ако ми предоставите информация за това,
защо камъкът на годежния ми пръстен — аз продемонстрирах ръката си, — е станал
черен? И какво общо има тук елфийското вино? И защо вие никога няма да ме пуснете?
Тези три отговора — и моето „да” напълно и безусловно ви принадлежи!
Магистърът кимаше при всеки пореден въпрос, после изхъмка и се замисли, кимна
отново на някакви свои мисли и гледайки ме в очи с хитра усмивка произнесе:
— Става. Значи така, аз ти предоставям пълна и изчерпателна информация по всеки от
трите въпроса, а ти… — усмивката му стана малко по-широка — ще прекараш нощта в
леглото ми.
Аз, възмутена, се приготвих да му кажа всичко, което си мисля по този повод, и по
повод повикването в кабинета му, и… Но в този момент Риан добави:
— И това ще бъде първа брачна нощ, Дея, нито повече, нито по-малко. Така че, какво
става там с нашето пълно и безусловно „да”?
Стъписано гледах лорд Тьер, замислено хапех устни и не можех да разбера — той
шегува ли се или сериозно.
— А ако се съглася? Просто да предположим, какво ще стане тогава?
— М-м-м — магистърът леко се замисли, — тогава семейния храм, обреда на
съчетаването, обреда на единението и… — усмивката му стана неописуема, — първата
брачна нощ.
Явно имах всички шансове да се събудя омъжена дама. Възможността, обаче не ме
радваше и въобще…
— Аз трябва с мама да поговоря, да искам благословия от баща ми, да те обсъдя с
баба, да се похваля пред приятелките, да попитам какъв е семейният живот сестрите…
— Ти си най-голямата в семейството — учудено напомни Риан.
— Да, но сестрите ми вече имат по три деца, а Нека втори път се омъжи — озадачих аз
лорда и продължих да говоря за плановете си: — и освен това, трябва да поканим всички
на сватбата…
А тук вече Риан ме порази:
— Не искам да те разстройвам, но на нашите сватби присъстват младоженецът, булката
и духът-хранител на рода.
Паметта услужливо ми подхвърли образа на същия този дух с двайсет глави.
— Не — решително казах аз, — не си заслужава, освен това съм уверена, че всичката
ми нужна информация я има и в книгата на магистър Тесме.
Мълчаливо ме хванаха за ръката, отведоха ме до масата и дори ме сложиха да седна.
Приборите сега бяха два, но пък храната беше успяла да изстине, а най-тъжно изглеждаше
месото в голяма медна чиния — то явно трябваше да се яде топло. Риан тежко въздъхна,
протегна ръка… След миг месото можеше да се яде, но само ако нещо отдолу беше
останало неовъглено.
— Спалнята на принца на гоблините? — изказах аз предположение за бъдещата съдба
на месните въглища, на които магистърът скептично оценяваше пригодността за ядене.
— Не — Риан се ухили, — на него и така не му провървя в живота, на него му се падна
кронпринцесата.
Ние дружно се втренчихме в овъглената вечеря, а след това… Изви се адски пламък,
лорд-директорът внимателно повдигна подноса и изсипа всичко в прехода. Подносът го
запази и извика:
— Ларре!
Вратата се отвори, влезе слуга с бяла, събрана в опашка коса, погледна към масата,
поклони се и излезе. Риан стана, хвана ме за ръката и също ме накара да се изправя и
веднага ме награди с чаша вино. Самият той взе втората чаша, бутилката и хващайки ме за
кръста, мълчешком ме поведе към стъклената стена отдясно.
— Императорският дворец — усмихвайки се хитро, съобщи магистърът и посочи към
величественото съоръжение, осветено от червени и виолетови светлини.
Известно време нищо не се случваше, а след това… отначало целият дворец избухна в
алено! Светлините веднага станаха по-ярки и сега ясно се виждаше как по стените се
движеха тъмни фигури, а над двореца започнаха да летят дракони и ездачи на гущери. Аз
отначало не разбрах какво става, но Риан отвори бутилката, напълни чашите ни и
провъзгласи тост:
— За наследния принц и неговата вечеря.
И аз разбрах кой е получил „изненадата” в леглото. Оказа се, че е невъзможно човек да
пие вино и да се кикоти. Аз просто се бях облегнала на лорд Тьер и забила нос ръкава му.
Как не разплисках всичко от чашата си остана загадка.
Когато престанах да хлипам от смях, честно се изказах:
— Това е жестоко.
— Жестоко?! — лорд-директорът направи глътка и много спокойно произнесе: —
Жестока днес беше неговата постъпка, но… това са дреболии.
Аз също докоснах с устни виното и не се сдържах:
— А какво постъпка?
— Не искам да говоря за това — лицето на Риан като че ли се вкамени, — защото като
си спомня…
Под краката ни се изви адски пламък и магистърът с най-невъзмутим израз на лицето
изсипа цялото вино от бутилката в центъра на огнения портал. Аз изтръпнах! Дворецът
повторно избухна с червен пламък, от прехода се донесе вик: „Наследникът е атакуван!
Опасност! Спасявайте негово височество!” пламъците угаснаха. На килима не беше
останала и капка.
— Не — замислено произнесе лорд Тьер, — това не е вино, което бих искал да пия с
теб. Какво ще кажеш за любимото ми, от карриса?
Удивителни усещания — лекият аромат на карриса, мирисът на задушения с подправки
бут, леко тръпчивия вкус от соса на устните и лицето на магистъра, осветявано от
червените и сини пламъци.
— Тръгнаха на втора обиколка — меланхолично се отзова Риан. — Гледай, сега ще
започнат да проверяват защитния купол за проникване на материя…
Аз гледах… към Риан Тьер, лорд-директора на Академията на проклятията и,
допивайки третата си чаша вино, осъзнавах отчетливо, че нищо друго нямам желание да
гледам.
— Погледът ти е такъв — магистърът престана да обръща внимание на сътвореното от
самия него безобразие.
— Какъв?
— Удивителен — той сложи настрана приборите, взе бокала и произнесе още един
тост: — За най-красивите очи на света.
Не ми се искаше да говоря и вдигайки чашата си, бавно допих всичко до дъно…
Виното беше сладко, с едва доловима киселинка, и ми се искаше да се наслаждавам на
всяка глътка…
На вратата се почука.
Първо влезе Ларре, ниско се поклони, въпросително погледна. Лорд-директорът махна
с ръка, позволявайки да се покани посетителя.
Офицер от Дворцовата стража нахлу стремително, замря на прага, не много ниско се
поклони и произнесе:
— Лорд Тьер, на негово височество кронпринца беше извършено покушение, длъжен
сте да се явите в двореца и…
— Стоп! — Риан се отпусна на облегалката на стола и бавно, разтягайки думите,
полюбопитства:
— Нима аз се явявам началник на службата за охрана на негово височество?
— Но — офицерът от Дворцовата стража се обърка, — но… вие сте главата на
безопасността на империята и…
— И когато империята я грози опасност, аз ще взема мерки, преди това да стане
известно на Дворцовата стража. Свободен сте!
Офицерът осъзна, че никой няма да изпълни молбата му и ми метна жадуващ
поддръжка поглед.
Напразно.
— Стига сте зяпал годеницата ми! — в гласа на магистъра отчетливо се чуха ръмжащи
нотки.
Офицерът трепна, поклони се и изчезна зад вратата. Лорд-директорът отново погледна
към разтревожения дворец, изхъмка, вдигна чашата си и провъзгласи поредния тост:
— За теб.
— Защо пак за мен? — въпреки, че всъщност мен друг въпрос ме интересуваше и аз го
зададох: — А с какво се е провинил наследникът на империята?
Аз сигурно никога няма напълно да разбера лорд Риан Тьер, особено, когато е такъв, с
презрителна усмивка на устните и едновременно с напрегнат поглед на черните очи,
насочен към хвърлящия огнени отблясъци дворец.
— Аз четири години живях в двореца на повелителя на гоблините — започна да
разказва Риан, — и трябва да ти кажа, това не е лош народ, не по-лош или по-добър от
всички нас. Само че тъмните лордове имат малко по-различно виждане за света —
народите като тролове, гоблини и орки се считат за нещо като отпадъци. А това, че до
скоро враждуващите кралства на гоблините, сега се превърнаха в единна империя и могат
да са силен и надежден съюзник за нас, някои особи в придворните кръгове считат за…
маловажно. Освен това, някои се придържат към идеята за нашето превъзходство над
гоблините и необходимостта да се напомни на съюзниците, че мястото им е на колене.
— На гоблините винаги им дават най-мръсната работа — напомних аз, — малко са тези,
които успяват да се издигнат и да станат уважавани майстори.
— Малко са тези, които са в състояние да изпълнят работата, която с лекота я прави
един гоблин — доста твърдо произнесе магистърът.
— Това е така — аз си спомних госпожа Жловис, която успяваше още преди изгрев да
изчисти практически цялата академия. — Та значи, кронпринцът реши да покаже на
гоблините къде им е мястото?
Риан се усмихна, бавно отпи от виното си и произнесе:
— Той… се опита — и след пауза последва недоволното: — Това са дреболии, по-
неприятен е фактът, че… — още една пауза и след това виновното: — Аз няма да мога да
дойда с теб при твоите родители за празниците.
Не можех да кажа, че се разстроих, аз дори по-скоро се зарадвах. Затова пък, като видя
щастливата ми усмивка, посърна напълно лорд-директорът.
— Не, ама наистина, как ще им кажа: „запознайте се, това е лорд Тьер, племенник на
императора, магистър на Тъмното изкуство, Първи меч на империята, член на ордена на
Безсмъртните, директор на Академията на проклятията? Половината от роднините ми ще
изпоприпадне още след първите две звания, при това се съмнявам, че това ще бъде
женската половина.
Странно ми беше да видя могъщия лорд Тьер такъв разстроен, той даже не ме гледаше
повече.
И аз казах:
— Така или иначе, ще ми се наложи да им го кажа, защото… — аз сигурно бях пийнала
малко повече, отколкото трябва, защото иначе как бих могла да си обясня казаното след
това? — Защото не искам да им представям никого другиго… и аз… не искам да те губя…
Беше ми трудно да го кажа, наистина трудно, но това беше истина, за която се стараех
да не мисля. Не исках да си мисля за това, че той един ден би могъл да изчезне от живота
ми…
— Дея — Тьер изведнъж се оказа съвсем близко, прегърна раменете ми, потърка се с
нос в шията ми и прошепна: — Аз винаги ще бъда до теб. Винаги, сърце мое. Каквото и да
се случи. Аз…
На вратата се почука
Издавайки едва чуто раздразнено ръмжане, Риан се изправи, но дланите му все още
лежаха на раменете ми и произнесе:
— Влезте!
Отвори се вратата, влязоха трима тъмнокожи и люспести с униформа на Сивата стража
— веднага ставаше ясно, че са кръстоски с гущери. И тримата едновременно се отпуснаха
на едно коляно, притиснаха десните си юмруци към лявата част на гърдите и изсъскаха:
— Зззаповед на императорассс…
— Хайде де! — лорд-директорът и така им беше ядосан, а се оказа и че знае, че чичо
му не е в столицата. — Със своите проблеми Дарганаш нека се оправя сам! Вън!
Когато и тези посетители изчезнаха, Риан тихо изсъска нещо през зъби и аз се
поинтересувах:
— Каква е причината за тези чести посещения?
— Негово височество се отличава не само с неизмеримо тщеславие, но и с излишно
трепетно отношение към собствената си персона. Стига за него! — магистърът отново се
наведе, плъзна устни по шията бузата ми и прошепна: — Благодаря.
— За какво — не разбрах аз.
— За това, че съм ти нужен — тихо отговори Риан, прегърна ме, притисна ме, след това
с неохота ме пусна и се върна на мястото си. Както се изясни, за да вдигне тост: — За теб.
— Пак ли?
— Винаги.
Той изпи всичко до дъно, аз не съвсем, а след това Риан попита:
— Как мина деня ти?
— Спокойно — изведнъж осъзнах, че седя и се усмихвам. От момента, в който той
произнесе: „Аз винаги ще бъда до теб”. От тези думи на душата ми беше станало спокойно
и светло. — Най-интересното беше на лекцията по Смъртоносни проклятия, а
практическите занятия с майстор Окено ги отмениха, оказа се че той бил зает, така че
свободните три часа аз използвах за четене на книгата на магистър Тесме… трябва да
взема да я препиша… След това си написах домашните. А как мина твоят ден?
— Дойдох тази сутрин. Видях, че пръстенът отново е на ръката ти… И цял ден вървях и
се усмихвах.
Трябваше ли да кажа, че съм си сложила пръстена само, за да привлека духа на Златния
дракон или не си заслужаваше? Реших че не, така или иначе вече не исках да го свалям.
Само че…
— Не очаквах такова нещо от вас — честно си признах пред лорд-директора.
— Говориш за това, защо те извиках в кабинета?
— Да.
Риан тежко въздъхна, остави празната чаша, сплете пръсти и с мъка, като че ли му беше
тежко да произнася всяка една дума, произнесе:
— На мен никога не са ми отказвали жените. Дори не е точно така — те винаги са се
предлагали сами. Винаги. Аз бях свикнал с това. Бях свикнал, че е достатъчен просто намек
на съгласие от моя страна. И си мислех, че е достатъчно просто да ти намекна… Но,
честно, това за първи път се оказа толкова трудно — тежка въздишка и тихо: — Аз се бях
подготвил. Бях си написал всичко на листче… бях го научил. Аз знаех, че ученето не ти
върви, че предишният директор си е затварял очите много пъти и си помислих… Да, аз
веднага си помислих нещо лошо, но аз не те познавах тогава, прости.
Мълчаливо гледах Риан и, кой знае защо, усетих желание да стана, да се обърна и да си
тръгна.
— А след това — Риан отново тежко въздъхна, — когато разбрах как си се
отблагодарявала и недвусмислено намекнах, че предпочитам сам да плащам за обедите
си… ти пак нищо не разбра.
Много силно желание да стана и да си тръгна!
— Дея…
— В моята безизходна ситуация аз навярно бих се съгласила на всичко — беше ми
трудно да го призная, но го направих.
Но казвайки го, аз наведох глава и сега гледах само в чашата с черно вино от карриса на
дъното.
— Аз никога не бих постъпил така с теб — глухо произнесе Риан. — Аз през живота си
никога и никого не съм принуждавал, и моята постъпка беше по-скоро жест на отчаяние,
но… каквото и да беше станало, аз не бих могъл да те заставя.
На вратата отново се почука. Леко но настойчиво. Магистърът трепна, стана и излезе от
стаята, плътно затваряйки вратата след себе си.
Останала насаме с мислите си, аз станах и се приближих към стъклената стена. Постоях
известно време, седнах на топлия килим, обхващайки коленете с ръце и дълго гледах
столицата. Бавно успокояващия се дворец не ме интересуваше много, но суетата на града
притегляше погледа.
Вратата се отвори, чуха се тихи стъпки и Риан се отпусна на килима до мен, съвсем
близко, но без да ме докосва. Аз сама се протегнах към него, прегърнах го и сложих глава
на рамото му… Зад стъклото живееше и шумеше градът, а аз седях, усмихвах се и
чувствах как топлите му ръце, плъзгайки се по талията ми грижовно ме прегръщат…
— Последен въпрос — аз сънено се прозях и си помислих, че наистина е време да
спя. — Вие винаги ли така се целувате, че остават следи?
Тих стон и едва чутото:
— Това беше за първи и последен път, Дея.
Аз го погледнах, видях твърдия му поглед, плътно стиснатите устни, напрегнатото
изражение на лицето му и… не, нямаше пак да го целувам сама. Тежка въздишка, а след
това той задържа дъх, като че ли приемаше някакво решение, и аз чух:
— Мога да ти докажа.
— Какво? — не разбрах аз.
— Говоря за целувките — с намек произнесе Риан.
Аз се отдръпнах, решително станах, оправих си ризата и уверено казах:
— Трябва вече да спя.
Тъй като лорд-директорът и след думите ми продължи да седи и да не мърда, аз
добавих:
— Утре трябва да ставам рано, лекциите са трудни. Трябва и да намеря време за
партньора, иначе ме грози още едно четене на морал по правилна финансова политика…
Движение и лорд Тьер се оказа застанал на колене. В следващият миг, той ме притегли
към себе си и дръпна яката на ризата… копчетата се пръснаха по пода, откривайки пред
погледа на магистъра полето, вече запознало се с неговото внимание, и вследствие,
покрито с многочислени следи… Но по-нататък… Докосване с устни към голата кожа…
леко, нежно докосване, отново и отново… Риан покриваше с целувки всичко, до което
стигаше, но тези целувки коренно се различаваха от онези резки и болезнени, и ако в
първите секунди аз се опитвах да се измъкна, отблъсквайки раменете му, то след това…
Това беше просто приятно, много, много приятно, но и ми беше много неудобно…
— Аз повече никога няма да те нараня — той ме притисна, опрял чело в гърдите ми, —
кълна ти се в живота, честта, във всичко, което имам… аз…
На вратата се почука.
Магистърът изръмжа глухо и тъжно промълви:
— Да, трябва вече да си лягаш.
— А ти? — попитах аз, внимателно прикривайки с ризата всичко, което би трябвало да
се прикрива с ризата.
— Няма да ме оставят…
Изви се адски пламък.
Когато пламъците утихнаха, аз се намерих седнала на собственото си легло в
общежитието на Академията на проклятията. Сама.
С тежка въздишка и опитвайки се да не хлипам, свалих скъсаната риза, отидох до
шкафа, за да си облека нощницата…
И тогава се отвори вратата. Аз не успях да се обърна и тя рязко се затвори. А след това
прозвуча гласът на лорд-директора:
— Аз моля да ме извиниш, не… мислех, че ще се преобличаш… Аз така и не се научих
да зашивам копчета, и затова донесох друга риза и…
Стоях, прикрила се с ръце и разбирах, че ще избухна в смях.
Зад вратата стана тихо, а след това се чу разтревоженото:
— Дея?..
— А? — отзовах се аз.
— Ще я оставя тук на масичката, става ли?
Кой знае защо, ми се прииска да кажа „не”. Но аз припряно се напъхах в нощницата,
след това излязох от спалнята и заварих лорд-директора със купчинка униформени ризи,
които така и не беше сложил върху масичката.
И той стоеше и ме гледаше, а аз — срещу него, в униформен панталон и нощница до
коленете…
— Знаеш ли защо ти ме целуна тогава? — неочаквано попита магистърът.
— Н-не — удивено отговорих аз.
— Действието на медальона ХарЕнго — тихо призна той, — иначе ти никога не би се
решила на нещо подобно.
Това, което се случи след това, аз можех да си обясня, но не исках. Честно казано,
щеше да ми е добре, ако можех да обвиня за порива си… например пръстена, но… аз сама
се приближих до лорд-директора, сама се вдигнах на пръсти, а осъзнавайки, че няма да го
стигна, обвих шията му с ръце и го накарах да се наведе и сама много внимателно го
целунах…
Шум от падащ плат — и дланите на Риан ме прегърнаха така силно, като че ли се боеше
да не ме изгуби, а след това последва много нежна целувка и аз престанах да се срамувам
от постъпката си и даже от това, което се беше случило в стаята със стъклените стени.
— И никакъв медальон — прошепнах аз, когато той се спря.
— Аз те обичам… — тихо произнесе магистърът.
И очите ми се напълниха със сълзи, защото чух това за първи път и бях толкова
щастлива и…
Въздухът в стаята заблещука толкова не навреме!
Когато се появи Дара, аз даже не се отдръпнах, а просто притиснах чело към могъщата
гръд на лорд-директора, продължавайки да го прегръщам. Беше ми вече все едно кой и как
ще ни види, аз просто не исках а го пускам.
— М-м-м — неясно започна възроденият дух на смъртта, — аз не бих ви пречила,
особено в такъв момент, но на територията на академията се стараят да проникнат лорд
Ханар и лорд Ерве. Аз, разбира се, мога и да не ги пускам, но ще издържа максимум до
сутринта, господарю.
Тихо, пълно с ярост изръмжаване и след това спокойно:
— Предай и на двамата, че аз ей сега ще ги навестя… лично… И дори ще си поговоря с
тях.
— Да, господарю — покорно отговори Дара и веднага добави: — Ще ги предупредя
също, че не се знае, дали ще преживеят тази беседа.
И възродената сводница се изпари.
— Ти трябва да спиш — Риан се докосна с устни до косата ми, — а аз трябва да вървя.
Разбирах го, но така ми се искаше да кажа „не си отивай”, въпреки, че с това аз и така
достатъчно добре се справях и без думи, просто прегръщайки магистъра.
Но тогава замяука котето, жално някак. Риан въздъхна и тъжно произнесе:
— Нека засега остане при теб, аз в този момент няма да намеря сили и време да го
освобождавам, пък и… Ще съм по-спокоен, ако зная, че в критична ситуация ще те
защити. Само че, не забравяй, че нощем трябва да спи навън.
— Защо? — прошепнах аз, все още притиснала нос към ризата му.
— Иначе новото му тяло няма да расте, котето ще си остане мъничко, а това ще
сковава духа. Там има и други моменти, но важното е, че ще му е по-добре в парка през
нощта.
— Добре…
Риан ме притисна в обятията си и промълви:
— Пусни ме, моля те… Иначе аз никога няма да си тръгна, а мен ме чакат.
И се наложи да отпусна ръцете си, но се оказа действително трудно да се отдръпна от
него, но все пак се справих, само наведох глава, за да скрия пълните със сълзи очи.
Изви се адски пламък.
Силно ме прегърнаха твърди и такива нежни ръце, а след това магистърът ме целуна и
изчезна. Пламъкът угасна. Аз останах сама, наобиколена от падналите на пода ризи и в
компанията на мяукащото коте.
И добре, че си имах Късметчето. Докато се обличах, докато след това го хранех в
столовата и го изнасях в парка, някак се разсеях от мислите за Риан. Пък и уморена от
всички тези събития, заспах бързо.