Урок втори: Не се забърквай в съмнителни разследвания.

Глава 4

След като ми помогна да сляза от гущера пред вратата на академията, Юрао излетя,
напомнил ми, че утре сутринта имаме среща с клиента и аз трябва да съм там в десет
точно, като кол в гърдите на вампир. Нямах точно представа как ще успея да се измъкна,
но обещах да отида, а след това се приближих към малката вратичка.
— А, яви се! — Жловис открехна вратичката. — На тебе просто ти върви Дейка.
— В какво? — живо се поинтересувах аз, вмъквайки се на територията на академията.
— Учителите ти са свестни — Жловис ме гледаше лукаво.
— Така е, няма да споря — аз си оправих наметалото и чак сега си спомних, че не го
бях върнала на Юрао.
— Свестни са — продължаваше гоблинът, — ако не, лейди Верис ушите би ти
откъснала. И така ще ти се накара, но по-малко.
— Е-е-е — проточих аз, — а какво се е случило?
За случилото се Жловис ми обясни подробно.
Оказа се, че едва след мен се затворила вратата и при него се появила Дара със
съобщението, че някой адепт е напуснал територията на академията. Гоблинът не ме издал,
защото не уважавал особено въстаналия дух на смъртта и тогава Дара повикала Верис. На
върколака й било достатъчно просто дълбоко да си поеме въздух, за да съобщи
моментално името на разкрития беглец, тоест, моето име! Дара веднага проверила моята
програма, надникнала в дневника на лейди Орис, а там не било сложено отсъствие. Без
много да му мислят, двете уведомили лорд-директора, при това, отвели в кабинета му и
Жловис, като съучастник на престъплението.
— Аз едва не опънах копита, когато от очите му заизлиза мрак! — оплака се
гоблинът. — И такива черни вени на лицето му се издуха…
„Ох, Бездна!” — помислих си аз.
Но продължението на разказа на Жловис ме накара да се помоля и на Тъмната богиня.
— Мислех, че ще ме убие — вещаеше охкайки портиерът, — но в този момент дойде и
лейди Орис, дето я бяха извикали, изслуша причината за шумотевицата, лекомислено
махна с ръка и весело отговори: „А, оставете я! На момичето това му е първата любов, а
вие… Нима никога не сте били млади? Тези горещи целувки във всеки поне малко по-
тъмен безистен, тези страстни прегръдки на сеното в някой хамбар и, разбира се, първият
път в някоя наета за час стаичка, под шума на стъпките на другите посетители на някоя
евтина страноприемница… Романтика! Дея отдавна трябваше да стане жена, тя цялата е
такава скована, а този дроу точно навреме се появи, той няма да изпусне своето”.
Жловис преразказваше картинно, даже интонациите и мимиката успяваше да предаде…
Но в този момент аз не Орис исках да видя, а лорд-директора!
— Ох, Бездна… — изстенах аз.
— Да-а-а — Жловис направо потрепера, — след това стана страшно… Лорд Тьер, той
крещеше. И то така, че стените се тресяха. Обвини лейди Орис в развращаване на
адептките, в несъответствие на моралния й облик с облика на образцовия преподавател.
Каза, че с нейния морал, би трябвало не да преподава Любовни проклятия, а да стане
мадам в някой публичен дом.
Простенах още по-силно, облегната с гръб на вратата и разбрах, че изобщо не ми се
иска да се връщам в академията.
— Лейди Орис изпадна в истерика — продължи гоблинът, — просто седеше и ревеше а
Тьер престана да крещи и заговори с такъв леден тон: „Вие нали осъзнавате, че след
страстните прегръдки в тъмните улички и първите срещи в стаите на евтините
страноприемници, девойките не само, че стават жени, но и се сдобиват с букет
разнообразни заразни болести, а понякога ги сполетява и нежелана бременност?
Романтично ли е? Не мисля! Или, може би, ви харесва да проваляте живота на адептките,
хвърляйки ги в ръцете на мерзавци, които искат само да се възползват от тяхната красота и
невинност? Разбирате ли изобщо за какво съдействате?!”
— Дано само не я е уволнил! — замолих се аз, обръщайки се настрана.
— Не я уволни — Жловис тежко въздъхна, — но Орис се зарече на някои хора да не им
прощава отсъствията.
— Аз съм виновна за всичко! — стоновете с пресипналото гърло излизаха такива едни
интересни, сипкаво-виещи.
— Ти пък какво общо имаш, това е все твоят дроу! — гоблинът-портиер се изплю пред
краката си. — Не беше минал и половин час след като вие отлетяхте, а в академията
донесоха писмо от майстор Окено: така и така, взех, виждате ли, вашата адептка, ще я
върна здрава и читава. И писмото точно навреме се появи, именно, когато лорд-
директорът се беше завтекъл да те търси а лейди Орис все още хлипаше в кърпичката си.
Така че, преподавателите ти са свестни, Дейка!
— Да, те така с най-добри намерения ще ме изпокъсат на изпитите! — изгъргорих
аз. — Лейди Орис би могла и да ми прости, ако това наистина беше любовна среща. Тя е
романтична душа, би казала нещо като: „Аз съм готова и да страдам в името на голямата
любов”, а сега…
— Няма да те щади — потвърди гоблинът.
И аз си помислих, че да се появя пред погледа на разярения лорд-директор, някак ще
ми е по-лесно, отколкото да изслушвам справедливите обвинения на обидената лейди
Орис.
— Ти накъде? — попита гоблинът, забелязвайки, че се насочвам към дома на
директора.
— На сигурна смърт, Жловис — умърлушено отговорих аз, — на сигурна смърт…
Но портиерът не остана доволен от отговора ми и подвикна:
— Ама лорд Тьер… не е сам там!
Но аз не го слушах. Вървях и си мислех, как сега ще ми трият сол на главата… Защото,
независимо от личните ни отношения, все пак бях нарушила правилата на академията и бях
напуснала територията без разрешение. И най-лошото беше, че се бях опитала да скрия
този факт от магистъра, но… май щеше да е по-разумно да не споменавам за това.
Крачейки към резиденцията на директора през стария изоставен парк, аз трескаво
обмислях какво да кажа в свое оправдание, но приближавайки се до широко отворената
врата, изобщо не подозирах, че може да чуя такъв вопъл:
— Ти се жениш за сополива адептка от простолюдието?! — гласът принадлежеше на
жена.
— Тя не е сополива! — значително по-тихо, но също така ядосано, отговори лорд Тьер.
Аз неволно подшмръкнах със сополивия си нос и си помислих, че спешно се нуждая от
кърпичка. Кърпичката се намери, същата тази, конфискувана от върколака, а сили да се
обърна и да си тръгна, така и не открих у себе си.
— Тя е без род и титла! — без да сдържа гнева си, крещеше жената. — И е севернячка!
И магия, Риан, поне има ли магия?!
В отговор глухо:
— Не.
— Не-е-е?!!
На мен от този крясък ми заглъхнаха ушите, но това бяха дреболии, а това, че сълзите
замъглиха погледа ми, съвсем не ме зарадва. Бавно се обърнах и слязох с едно стъпало
надолу, след това с още едно и чух:
— Риан, ти си моят единствен син! Ти си моят наследник! Ти си продължението на
нашия род, който е на повече от три хиляди години! И ти си моята гордост! Аз досега
винаги съм заставала на твоя страна, Риан. Ти отиде да учиш, независимо, че в нашите
кръгове е прието домашното обучение, ти отхвърли даже предложението на императора да
учиш заедно с кронпринца. И аз те поддържах! И дори след твоя провал с Венеца на
Всевластието , аз единствена от цялото семейство, не те осъдих!
Аз така и замръзнах на второто стъпало, горчиво осъзнавайки: моите опасения не са
били напразни, действително не съм подходяща кандидатура за лорд-директора… И ако
той беше готов да си затвори очите за това, то за неговото семейство аз винаги щях да
бъда просто човечка без род и потекло и дори не владееща магията.
Изведнъж пред мен се появи сияние, сгъстяващо се във фигурата на възродения дух на
смъртта. Дара демонстративно скръсти ръце на гърдите си и явно имаше намерение да
каже всичко, каквото й беше на ум, по повод моето изчезване, но в този момент от къщата
се чу:
— Аз никога няма да дам съгласието си за брак с тази безродна девица, Риан! Никога,
чу ли ме!
И Дара отпусна ръце и ме погледна объркано, а аз едва чуто прошепнах:
— Имала съм и по-лоши моменти в живота, наистина. Не казвай на лорд-директора, че
съм се върнала, не трябва…
* * *