Животът Продължава

Защо ?

-Лусия , Лусия , чуваш ли ме ?- викаше той към момичето ,което беше застинало на маста , като ледена статуя . Нито думичка , нито една въздишка , нищо. Момчето твърде много се притесни , стана и  наля чаша вода . Остави я пред нея , но тя отново не реагираше . Сякаш беше попаднала в друго измерение , само ръката и леко помръдваше и затова той реши да я хване . Стисна я силно и тя сякаш започна да раздвижва погледа си . Още само секунда и вече беше хванала чашата с вода и я беше изпила .

- Какво направих ? - питаше себе си Лусия , но едновременно с това гледаше него . Той пусна ръката и и с тежка въздишка отговори .

- Каза истината .

Лусия изведнъж се сепна сякаш никога през живота си не беше очаквала да чуе от него точно това и плахо го попита .

- Защо мислиш така ?

- Защото , от както натана това положение целият свят се обърка . Този вирус ни отне всичко , дори възможността да зарадваме близките си хора .

- Напротив - въудошевено възрази тя , сякаш изведнъж беше променила мнението си на сто и осемдесет градуса - можем и дори можем да го направим още по-хубаво и уникално .

- И как ?- попита я той с малка искрица надежна, която се беше затаила в крайчица на едното му око .

- Сега ще видиш .

Отговори му Лусия и прибяга бързо до стаята си . Взе лаптопа и мишката и двамата седанаха на дивана в хола . Цял ден той и помагаше да избере подаръци за семейството си и за Дея с която имаше най- страхотната идея как да се сдобрят . Така неусетно слънцето което цял ден се криеше зад мрачните облаци даде път на луната и тя зае достойно мястото си . Струваше и се , че това ще е една поредна спокойна нощ в която тя просто щеше да грее на небето , но дълбоко се лъжеше . Защото в апартамента на Лусия се случваше нещо ,което не се беше чувало от доста месеци . Един оглушителен смях , по силен от уредбата на съседа  и по-звънък от църковните камбани . Необичайно беше да се чуе такъв звук в такова време . Но повярвай ми ,скъпи читателю , дори ти не би успял да ги спреш .

- Хахахаха, и акво ти каза онази жена , ще ви го изпратим до долната ,а не до горната врата.

Заливаше се от смях Лусия , а той и отвърна .

- Да и даже каза , че ще го оставят и бягат .- потвърди той и добави - виж това всичко е абсурдно , но важното е че свършихме работа .

- Да точно така . -каза тя и му подаде ръка . Той за миг се спря , защото не бяха се поздравявали така  отдавна , но само след миг бързо стисна ръката и и добави .

- Гладен съм .- Лусия отново избухна в смях и , го попита ?

- Какво  ти се яде ?

- Не съм притенциозен - каза той ставайки от дивана - каквото имаш.

- Ами аз лично нищо нямам , но може да поръчаме китайско , ако искаш .

- Добре , но сигурно ще ни го оставят само пред долната врата и после дим да ги няма .

Сред апартамента отново се разнессе гръмкия смях и на двамата и така продължи докато не дойде храната . 

По време на вечеря той я попита .

- Какъв ти е планът за Дея ?

Лусия се подсмихна под вежди и каза :

- Мого добър . Само ми трябва нещо от мазето , сега ще отида да го взема и се връщам . Ти стой тук .

Тя стана , взе ключовете и преди той да се усети щтракна ключалката на външната врата и затропа надолу . Той се усмихна и доизяде остатъците в чинията си . Всичко му се струваше прекрасно , въпреки положението в което беше изпаднал успя да се види с най-добрата си приятелка и да прекарат един прекрасен ден заедно . Малко го натъжаваше факта , че скоро трябва да  си тръгне , но пък можеше след празниците да я покани нагости в своя град . Да това беше страхотна идея . Те все още бяха ,като сродни души . Проблемът , обаче беше , че времето минаваше и часовникът все по страховито отброяваше минутите , а той гледаше с надежда към вратата през която тя никога повече нямше да се появи . Поне не такава каквато беше ...