Аз, Вампира

Глава Трета

Отворих очи. Беше светло. Чувах птичи песни. Усещах миризмата на гора, трева, боровинки. Чувствах нежен ветрец, който се прокрадваше по кожата ми. Чувах мушиците, бръмбарите, насекомите.. Чувствах живота около мен. Можех да усетя жизнеността на мравките, които неуморно търсят храна, песента на птиците, търсещи си партньори, шумът от клоните на дърветата, полюшвани от лекия ватър. Виждах върховете на дъвретата, а над тях, безкрайната синя бездна, покрита с бели, пухкави облаци. Всичко бе така прекрасно. Чувствах всичко така силно. Никога през живота си не се бях чувствала толкова жизнена. Толкова копнееща за живот. Значи това бе човек да умре. Беше невероятно. Чудех се дали наистина съм мъртва, защото се чувствах по-жива отвсякога. Изправих се на крака. Бях така изненадана, че паднах. Никога не бях чувствала тялото си така леко и енергично. Беше все едно направено от въздух. Все едно всичките ми проблеми са ме напуснали, все едно теглото от всичкия товар, който съм носела през живота си, просто е паднал от раменете ми. Бях свободна, безпрепятствена и в безопасност от онзи свят, в който никога повече не исках да се връщам. Изумлението ми не трая дълго. Станах и започнах да бягам. Бях по-бърза от когато и да е било през целия ми живот! Все едно бях вятъра. Чувствах се едно с природата около мен. Краката ми не се нуждаеха от насоки. Те просто прекосяваха всякакви препядствия с извънредно големи подскоци или пък невероятно прецизни завои, които мозъкът ми усмисляше след като вече бяха направени. Всичко бе така истинско, всичко бе така неограничено и независимо. Крещях с цяло гърло. Бях щастлива. Най-сетне почувствах какво е да завладееш живота.. дори и това да стана след смъртта. Не мислех. И не исках да мисля. Мисленето бе невъзможно при тези обстоятелства, защото не се нуждаех от него. През целия си живот мислех твърде много. И точно това ме уби. Не исках да живея със същото и в смъртта. Това бе новия ми живот. Тази случка до уличната лампа не бе моят край, а моето възраждане... или поне така си мислех. Докато се смеех неудържимо, видях една сянка да минава покрай мен. Стрестнах се. Не знаех какво бе това. Не видях почти нищо. Просто бях засекла някого или нещо с периферното си зрение. А това, че нямах представа какво се криеше в сенките, ме караше да изпитвам дори още по-голям страх. Започнах да се оглеждам на всички страни, изострила всичките си сетива, готова за битка. Не знаех каква бе тази сянка, но знаех, че на каквото и да принадлежи - то бе по-могъщо от мен. Много по-могъщо! Усещаше се във въздуха - превъзходството на това нещо. Напрежението и адреналина в тялото ми се покачваха, докато накрая не успях да се сдържа и просто изкрещях: 

-Хайде!! Давай! Покажи се, да те видя!!  - а това бе една от много грешки, които допуснах този ден.