Аз, Вампира

Четвърта глава

Сянката се помръдна отново. Видях я как се приближава и в момента, в който понечих да избягам, бях приклещена между голямо дърво и едро мъжко тяло, което не виждах защото бях с лице към дървото. Мъжът бе хванал ръцете ми, с една ръка, и ги бе вдигнал над главата ми. Хватката му бе изключително силна. Не, че се изненадах - той изглежда бе огромен, а аз винаги съм била дребна и не особено спротна натура. Опитах се да се освобя, но колкото и да се дърпах не успях да постигна нищо. Пробвах се да го ударя като свих крака си и го изпънах назад с всичка сила, като се надявах да улуча поне коляното, така че похитителят ми да се разсея от мен, но без успех. Всъщност, дори хвътката стана по-здрава, като ме притисна още по-силно към дървото. Виках и пищях, докато накрая не се предадох, останала без сили - и идеи за спасение -, и тихо попитах:

-Какво искаш от мен?.. - Бях готова да заплача от уплаха и отчаяние. Сърцето ми бише бързо, чувствах ударите му дори в главата ми, които заглушаваха звука от тежкото ми дишане. Тогава едрата фигура заговори: 

-Не се плаши. Няма да те нараня. Ти вече го напрви. - Глъсът му бе дълбок, но си личеше, че принадлежи на момче, не много по-голямо от мен. Бе пропит с някакво страхопочитание, което никога досега не бях чувала и не бях си и представяла, в гласа на тинейждър. Гласът му бе красив. Опитах се да си го представя с други думи, но не можах. Това бе най-красивият мъжки глас, който бях чувала някога. Бе пропит с болка и тъга, но бе така спокоен и извисен. Когато проговори отново, тръпки се плъзнаха по гръбната ми - Ти вече си една от нас. Усещаш ли го? Усещаш ли чувството да си жива и едновременно с това .. мъртва. 

Слушах с опиянение думите му, а възбудата от близостта на телата ни растеше, до моментът, в който не усмислих какво ми казва. Опитах се да се размърдам, но момчето все още не отпускаше хватката. 

- За какво говориш? Аз съм мъртва. Помня как умрях..

-..до лампата в парка ли? Да, и аз помня. 

Внезапно ме връхлетяха спомени. Да, до мен в онази нощ имаше една фигура. Мъжка фигура. Опитах се да погледна надолу и видях онези, същите, велурени обувки от онази нощ. 

- Това си ти! - извиках изненадано - Защо не ме спаси? 

- А искаше ли да бъдеш спасявана? - Подвеждащ въпрос. Онази нощ се опасявах, че някой ще ме спаси, ако ме намери. И тогава щях да продължа живота си, щях да осмисля това което съм си причинила и щях да живея с това, като с бреме. Но поне тогава щях да имам с какво да живея - с унижението. Дори това щеше да е повече, отколкото колкото имах попринцип.  Но въпреки това, нищо не можеше да се сравнява с желанието ми за смърт. Дори и да бях  спасена, дори да имах с какво да живея, щях да намразя живота още повече. Защото вече нямаше да се приемам за това, за което съм се приемала преди. Отговорих напълно откровено - Не, не исках.