Аз, Вампира

Седма глава

Не бях се прибирала от три дни. Госпожица Кели сигурно се бе изплашила до мозъка на костите. И осъзнах това, когато сърната, която бях наблюдавала почти цялата нощ, ми избяга заради две ченгета. Приближих се, за да разбера какво правят в гората по това време на нощта и след очаквания разговор, за понички и кафе рано сутрин, които не можеха да си позволят заради някакво момиче, което бе избягало от сиропиталището и се налагаше издирване.. Отне ми няколко минути докато загрея, че въпросното момиче бях аз. През целия си живот съм била голяма напаст за този град. Всичко, разбира се, започна когато родителите ми умряха в самолетна катастрофа, когато бях на осем. Имаха си частен самолет, за посеви, който караха отвреме-навреме. Един ден решиха да го подкарат и както винаги направиха нужните проверки. Не знам какво се бе объркало там горе, но двигаделят отказал докато излитали и умрели при приземяването. Не бях там, таака че не помня нищо. Понякога си мисля, че щеше да е по-добре да бях загинала и аз. Няма значение, защото от тогава насетне, винаги бях предубедена и много студена към хората. Никой не можа да се сближи с мен. Станах аутсайдер и всички ме отбягваха. Родителите не пускаха децата си да играят с мен, защото смятаха, че ще ги нараня. Мислеха че смъртта на родителите ми е причинила сериозни фундаментални проблеми с мисленето ми. Всъщност не помня дори да ми е пукало особено. За мен бе достатъчно да живея. Ако това можеше да се нарече живот. Бях просто една празна опаковка, без душа, без сърце. Не ми пукаше за нищо и никого. И така и смятах, че ще си остане, докато не срещнах този вулгарен, арогантен и надменен ... ами да, вампир. 

   И в момента, в който си помислих за него, усетих приглушеното му тежко дишане. Беше на около метър от мен и с възможно най-студения тон изрече: 

- Все още няма да се връщаш в сиропиталището. Да тръгваме. 

Тръгнах без да задавам въпроси. Въпросите го дразнеха. За секунди бяхме пресекли половината гора и издирващите ме полицаи вече бяха достатъчно далеко, за да не се притеснявам. Но нямаше как да не се притеснявам за едно друго нещо - за миналата нощ. Честно казано, нямам представа какво точно се случи тогава. Това беше първият път, в който мистериозният вампир показа някаква емоция пред мен. И далеч не бе от най-нормалните емоции. За какво изобщоо съжаляваше? Че ме е спасил? Беше особняк, но държанието му ме изнервяше. Не показваше никакъв признак, че помни нещо от случилото се. Накрая не издържах и просто попитах: