Аз, Вампира

Пета глава

 Разочарованието от живота ми бе стигнало за тези 17 години, в които живеех в мъки и страдание. А сега бях длъжна да прекарам вечността, с надменен и арогантен красавец вампир, който в повечето случаи всички биха сметнали за изгарящо секси и вероятно дори сърцата им нямаше да успеят да издържат на идеята да стоят до него. Е, за мен не бе така. Вярно, че близостта ми до него ме караше да изпадам в екстаз, гледайки го в тези дълбоки, мистериозни очи и здрави и надеждни гърди, по които бих направила всичко, за да прокарам ръце и да усетя кожата му.. но не, не исках да имам нищо общо с това подобие на вампир, което нямаше и частица останала човечност! 

 Цяла сутрин бях принудена безрезервно да следвам всичките му нелепи инструкции. Пожела от мен да следя една сърна за няколко часа, така че да усетя живота, който тече във вените й, да усетя жизнеността и енергичността й. Искаше да подуша живота в това създание. Никога не бях правила подобно нещо през живота си. И не виждах смисъл да го правя. Не разбирах защо просто не отидох до сърната и не пих от кръвта й.. Въпреки това се подчинявах, докато в един момент почувствах истинското значение на това, което правихме цяла сутрин... 

  След 5 изморителни часа, прекарани в дебнене на клетото животно, аз чувствах такъв неузнаваем глад, какъвто през целия ми живот не бях изпитвала. А най-страшното бе, че чувствах глад за кръв! Всяка клетка в тялото ми крещеше за вкуса на сочната, мека кожа по врата и прекрасната благоуханна кръв. Но въпреки всичко успявах да се сдържа. Усещах най-неистовия глад през живота си и въпреки това се отдръпвах от храната като опарена, винаги когато тя погледнеше към мен или направеше някакъв знак, че ме забелязва. Криех се в сенките, станах едно с природата. Усещах как се сливам със загадъчността на гората. Чувах сблъсъка на водата в малките издигнати от бобрите мостове, направени от съчки и пръчки, които намерят, в езерото. Чувствах дърветата и живота в тях. Усещах дъха на сърната. Усещах големите й черни очи, които отдавна знаеха, че скоро ще умре. Гледаха безмълвно в тъмнината, където се криех аз. И дори и да бе пладне и всичко да бе осветено от светлина, тялото ми само знаеше къде да се скрие, прикрито под сянката на някое високо дърво. Не ми трябваше да мисля, защото инстинктите и сетивата ми ме водеха. Никога през живота си не бях се чувстваха така. Не знам как да го опиша. Всичко бе така сюрреалистично, като в най-красивия сън, като в най-смелите ми мечти. Дори не бях си и представяла живот, изпълнен с толкова вълнение и такова невероятно изживяване. Не бих могла да го опиша. Това бе чувство, което трябва да се почувства, да се изпита. Точно като за любовта, и това чувство бе същото - идваха ми милиони думи, с които да го опиша, но никоя не бе достатъчно силна. Това не бе чувство, което човек може да изрази в думи, да покаже в мимики... Да чувстваш как света се върти около теб, да си част от този свят - не бих могла да сравня чувството с никое друго. Знаех, че съм мъртва, но се чувствах така жива. Знаех, че никога няма да бъда себе си отново. Но харесвах това, в което съм се променила. Никога не съм била почитател на промяната. За мен тя означаваше да захвърля принципите си, но как не бих заобичала тази промяна.. Цял живот бях копняла да изпитам желание и неистова възбуда, каквато изпитвах в момента. Аз стоях пред сърната и се взирах в големите й черни очи, в които виждах не отражението от мен самата, а цялата вселена, целият живот на това животно, целия й душевен път, който нямаше да има възможност да продължи. Тя знаеше какво я очаква. И се бе примирила с това, както се примирява човек, когато осъзнае, че вече не принадлежи на този свят. Както се бях примирила аз, преди много години, с нежеланието ми да продължа напред. Така сега, тази сърна се взираше в мен и очакваше смъртта си. Бе така спокойна и уравновесена, все едно за нищо не бе жадувала по-силно. С леки крачки се придвижих към нея. Тогава усетих и присъствието на момчето, на което така и не бях научила името. Той ме следеше. Не само аз се криех в сенките. Той следеше всяко мое движение, сърцето му туптеше заедно с моето, дишаше заедно с мен... той бе истинския хищник, не аз. Но какво можех да сторя? Дори и да знаех, че е далеч по-могъщ от мен, бях изгладняла и се нуждаех от това животно, за да защитя живота си. Единсвеното, което ми остана бе да се нахвърля върху сърната. Което и сторих.