Разкази

Монотонност

Зимната вечер де да бе заглъхнала до здрач. Звездите безуморно шепнеха думите на плътните сенки, танцуваха над безсънното ми главоболие като величествена пеперуда, а студът отчаяно навличаше вледенялото ми тяло със сезонното си пълто. Оцветяваше чертите на лицето ми с руменина.

Вятърът се обади като в книга, а дрезгавият му глас трепкаво онемяваше с вечерната сонета. Нощта вървеше плавно към изгрев, но месечината се раздиреше ярко и гордо в мътната небеса. Облаците непроницаемо скриваха и малкото звезди на среднощието, правейки нощта дори по-мрачна.

Вече бях загубила представа за местоположението на пръстите ми. Опитах се да свия юмрук но уви ръката ми бе обездвижена и слаба. Душата ми се извисяваше в опияненията на дълбоките ми мисли, докато тялото само се грижеше за себе си.

Един след друг краката ми лежерно се тътреха в посока на споделената бащината топлина. Отмерено се предвижвах като слепец, а зимната ласка пробождаше изтръпналата ми длан и здраво ме държеше за ръка. Бях онемяла за света.

Плачът на нощните лампи вече далеч безнадеждно губеха моето очарование. Като че ли кадифената тъмнина препускаше да се навлече по-наситено, припкаше задружно с глухотата и повече от това не шаваше.

Но докато унесът ме владееше, аз бях забравила за околността. Сенките отчаяно печелеха вниманието ми със захлас и ме оставяха омагьосана с комфортните им прегръдки.

Възторгът рязко се загуби в ускорението на сърцето ми. То продължи да тупти неравномерно, докато причината тихо се спотайваше на няколко метра недалеч от мен. Шепотът не спираше да се разнася в ограничения аршин. Върна ме обратно на земята.

Секундите се заизнизваха една след друга, а аз все така стоях неподвижна. Силната емоция ме бе завладяла с величието си. Страх- а да, страх- каква непонятна ситуация.

Шепотът вече се бе превърнал в силно ръмжене. Завъртях плавно глава към тромавия глас на животното, а пулсът ми все така ускоряваше ритъм. Не намирах контрола у собственото си тяло. Кръвта ми завираше, а сърцето сякаш заплашваше да изскочи от гърдите ми. Каква няпонятна ситуация.

Присъствието на хрътката се губеша в непрогледната мъглявина. Слушах мелодията на предизвикателния звяр, свирепостта му бе обгърнала съзнанието ми със зъбата и кръвнишка картина. Кожата ми бе настръхнала. Побегнах.

Кучето излая веднъж, направи дълъг скок и хукна след мене. Студът повече не се усещаше, повече не ме водеше за ръка. Сега аз бях студът. След него се втурнаха още две.

Не пищях, не ревах за помощ, не се и обръщах. Просто бягах. Бягах и не се и обръщах. Но беше грешно да бягам.

Пътеката извеждаше парализираната ми психика от капана на дивите хищници, но лайовете заглъхнаха в далечината и се загубиха дълбоко сред незрачния мрак. Злокобните милувки на прямара паника отминаха, а аз бях оставена сама с плача на една лампа и ридането на свитото ми сърце.

Дишах на пресекулки, а дробовете ми дълбоко приемаха хладенината на безстрастната зима. Вкопчих се в дрехите си.

Зад гърба ми се усети присъствието на човек. Обърнах се към теб и ти веднага ме прие в обятията си. Знам, че виждаш страха в очите ми. Знам, че бе свидетел на моето премеждие. Знам, че бдиш над нещастието ми. Защо си тук?

Гласът ти бе притихнал като шепот през мъгла от сълзи "Знам какво желаеш." След това ме обгърна с поглед и си тръгна. Силуетът ти се скри между сенките и след няколко стъпки ти огря улицата.

Пак се извиси над главата ми.