Breath of Life (Bulgarian Teen Fiction)

Глава първа

Вдишвах горещия австралийски въздух и се взирах печално в къщата, в която бях прекарала целия си живот. Докато не реших да замина, без да кажа на никого. Съжалявах за всичко, което причиних на семейството си. През цялото това време, тези дълги, но празни три месеца, не си позволих да им се обадя. Знаех, че да чуя гласовете им би ме пречупило, би ме върнало тук на секундата.

Не знаех дали някога щяха да ми простят всичко това. Особено след като не знаеха цялата история. Никой освен мен не я знаеше. Бях избрала да оставя болката, несигурността и страха само за себе си. Не исках да натоварвам другите със своите проблеми.

Кого заблуждавам? Причината да не им кажа си беше изцяло егоистична. Не можех да се изправя пред срама, да призная какво бе белязало душата ми и никога нямаше да успея да премахна.

Чувствах се гузно, задето се прибирам единствено, защото с Киара се бяхме побъркали от скука в отдалеченото местенце, което обитавахме, за да не ни открият. Дори не можехме да се установим в някой голям град, защото знаехме, че в началото ще се вдигне голям шум около изчезването ми и не трябваше да се мяркаме никъде, където можеха да ни разпознаят. Киара беше провела няколко разговора по телефона и ни уреди да останем при някакви нейни доста по-големи приятели, които живеели буквално на майната си от цивилизация. Домът им наистина се оказа на около 70 километра от някакво малко селище. Останахме при тях и в началото всичко беше наред, но минаха месеци, а ние трябваше да стоим изолирани от света, за да не ни открият. Не можах да го понеса, постоянно ме преследваха спомените за живота ми преди всичко това и разяждащата вина, чувсвах, че главата ми щеше да се пръсне. Аз си тръгнах, а Киара реши да остане и възложи на един от приятелите си да ме върне обратно. Това беше.

Беше ми писнало да се крия, знаех, че вече е време. И ето ме сега, стояща пред дома си, мястото, което ме бе приютявало дълги години и което изоставих. Не знаех как щяха да ме посрещнат нашите. Съмнявах се да ме изгонят, но знаех, че си го заслужавам. Но се радвах, че ще ги видя. Липсваха ми.

Качих се на верандата и застанах пред вратата.

Едно. Поех си дълбоко въздух.

Две. Издишах.

Три. Звъннах.

Изражението на майка ми, когато ме видя, премина от шок и вцепенение към щастие. Боже, здраво бях оплескала нещата. Когато видях как лицето й светна, разбрах наистина колко съм я наранила. Вместо да ми се разкрещи тя ме прегърна. Здраво. Сякаш не искаше никога повече да си тръгна. Сърцето ми се сви. Едва не се разревах като петгодишна. Осъзнах каква нужда съм имала да ме прегърне, да усетя аромата й. Да не съм толкова сама. Никога не бих могла да постигна тази близост с Киара. Никой не можеше да замени мама.

- Липсваше ми, скъпа – прошепна майка ми, Амбър.

Нямаше нужда да го казва. Можех да го прочета на лицето й.

Хвана ме за ръката и ме завлече в къщата. Баща ми, Ричард, седеше на канапето в хола и четеше някаква книга. Рязко вдигна глава за да види за какво е цялата тази какафония. Гледаше ме без да помръдва няколко секунди, сякаш беше спрял да диша. Затичах се към него и попаднах право в прегръдката му.

Бях точно толкова развълнува, колкото и те. Нямаха си на представа колко се радвах отново да съм у дома с тези, които обичам, и не знаех как съм издържала толкова време далеч от тях. Без значение какъв ужас изпитвах да се изправя отново срещу всичко, което едва не ме унищожи преди.

В този момент не можех да си представя отново да се разделя с тях.

- Защо? – попита няколко минути по-късно майка ми с глас с буза, опряна в моята, притискайки ме отчаяно към себе си, и аз веднага разбрах какво ме пита по разтреперания й и пречупен от вълнение глас. – Защо?

- Не бях добре – прошепнах и зарових лице във врата й.