МОНОЛОГ

Аз прошепнах в тъмнината,
тъмнината ми отвърна мълчешком,
тъй мъртвешки прокълната
и от Господа осмята,
тя мълчеше.
Тя мълчеше
и обгръщаше ме плачешком.
Знаех - ако тоя плач кънти
даже в моите гърди,
е погром.
Сред погром.
Аз прошепнах в тишината,
ала своя глас и сам не чух,
нито тяло, нито дух
бяха тук.
Бяха тук
нявга цветните градини
на живот, кипящ из приказни пейзажи,
ала в призрачни пасажи,
в илюзорните миражи
той отмина.
Той отмина
като остър зимен вятър,
режещ въздуха до сетна капка кръв,
в ален облак сетил пръв
порив зъл. Туй такъв
мним е театър.
Мним е Театър,
тъй фамозна пиеса
в тая грозна, тъжна тъмнина,
тук фантоми, де кънтят
чак из гнилата душа
на мъртвеца.
А мъртвеца,
вперил в нищо мъртъв взор,
нищо му отвръща в хор,
пей за гибелен позор -
той крадеца.
Той крадеца
на плътта ми в жар гореща
в тоя мътен призрачен кошмар,
оставил кървав в мен обгар
тук Харон е сам лодкар,
де и Дявол се не сеща,
че живееш, че те има,
а мълчание проклина
в угнетена тъмнина
твойта хилава душа.

Ти си сам.
Ти си сам.
Нейде там,
тъй нищожен
си пред ножа
на Смъртта.
На смъртта
театър туй е,
в тия четири стени,
моят плач, де все кънти,
ала никой го не чуе.

Аз съм мъртъв тъй отдавна,
че не помня да съм дишал,
из теченията бавни
със кръвта си нямо пиша.

И прошепнах в тъмнината,
тъмнината ме погледна
и със сили си последни
прокълнах тук всичко свято.

Аз фантом съм и откраднах
всеки дъх из туй мъртвило,
тук загробих всичко мило,
мъртъв съм от тъй отдавна.

П.П - Четете последните три строфи отзад напред.