Сърцето ми туптеше забързано заради това което стана току що. "Ще излезеш ли с мен?". Това изречение се въртеше в главата ми. И този поклон. Беше нолкова забавен.... и мил. Да това наистина беше най - милото момче, което познавах....
- Мари, ти ли си?? - чух разтревожения глас на майка си. Тя отвори вратата на хола и влезе в коридора. Чакай малко, плакала ли е? - Оо, Мари - каза майка ми и се затича към мен за да ме дари с най - силната прегръдка. - Къде беше, дете мое? Знаеш ли колко се притеснихме?
- Мамо, спокойно! Когато излезнах навън сутринта....
- и аз и разказах всичко, но не споменах за Хорхе.
- Добре дете мое. Радвам се, че си направила такова добро дело, но следващия път звънни ми. Нали за това е телефона. - след тези думи, майка ми се усмихна чаровно и се запъти към хола. Натисна дръжката, но преди да влезе, се обърна и казо намигайки:
- Между другото, хубаво гадже имаш. - аз се усмихнах смутено. От къде знаеше за него. - Не се чуди от къде знам, от прозореца в кухнята всичко се вижда. - тя се изсмя и влезе в хола. Аз се заизкачвах по стълбите и със сетни сили, уморена и развълнувана от днешния ден се хвърлих на леглото в стаята си.
