В колата беше тишина. Хорхе си гледаше пътя, а аз пишех SMS на майка ми. Знам,че сега като се прибера ще ми се карат половин час, но като им разкажа ще ме разберат. Пък и за нищо на света не бих заменила този ден. С Хорхе си прекарах супер. От кога не се бях смяла така, от кога не се бях чувствала толкова разбрана. Сякаш бяхме създадени един за друг! Просто го чувствах!
Унесена в мислите си, заспах. Сънувах нещо доста странно. Хорхе ме завежда на кънки при някакво езеро. Много се забавляваме, но по едно време леда се пропуква и.....
- Мари, Мариии! Пристигнахме, Мари. - той крещеше като полудял. Беше много смешен, но наистина беше време да се прибера от страната на сънищата.
- Будна съм, не е нужно да влезна в болница за да го разбереш! - засмя се на тъпия ми коментар. Тази усмивка....
- Знам, че съм хубав, но ще ти се скарат ако се забавиш.
- Да знам.... Ам, благодаря, че ме закара и спаси врабчето... Ааа, чао.
- казах това и толкова бързо изкочих от колата, че тя се разтресе цялата. Застанах пред вратата на къщата си и започнах да търся ключовете. Рових по джобове, по чанти...не ги намерих. Тамън да звънна и някой ме потупа по рамото.
- Това ли търсиш? - каза моя спасител.
- Аааа.....да, благодаря - отвърнах заеквайки и се опитах да си ги взема, но той рязко се отдръпна. Имаше предимство понеже беше една глава над мен и ръцете му бяха дълги. Направих още няколко неуспешни опита и накрая се отказах. Тръгнах отново да звъня на звънеца, когато една ръка ме хвана през кръста и ме придърпа.
- Не очаквах да се откажеш толкова лесно - подсмихна се той и разтвори ръката ми, където внимателно постави ключовете - искав да се видим отново... Ще ми окажеш ли честа да излезеш утре с мен??? - попита той, докато приклякаше и се смееше. Отвърнах на тази пленяваща усмивка.
- Разбира се господин Бланко, с удоволствие - намигнах му и отново усмивката ми се показа на лицето. След това внимателно отворих и се шмугнах вътре, облягайки се на вътрешната част на вратата.
