Какво означаваха тези думи? Дали той....
- Мари, Мари - разтресе ме той - къде се отнесе?
- А виж какво Хорхе, аз наистина бързам - отвърнах аз и разтворих шапката си - то умира, разбираш ли. Сега трябва да се прибера у нас за да взема пари за автобус. След това до се кача на този автобус и да стигна до ветеринаря. То небива да умира.
- Искаш ли да те закарам? Мисля, че така ще стане по - бързо.
- Ами защо не каза по - рано. Да тръгваме - казах аз, без да ме интересуваше факта, че го познавах не повече от минута. Тръгнах напред, въпреки че незнаех къде е колата му. През това време си мислех за Хорхе. Какво ли означаваха тези думи? Реших, че няма значение. Сега най - важно беше врабчето да оцелее.
Колата му беше някакъв потрошен мерцедес. Настаних се на предната седалка, готова да карам.
-Хей, моята кола, моите правила - каза той и ме избута на другата седалка. През целият път той не спря да ме разсмива. Говорехме си за какви ли не неща и за 1 час се опознахме много. Бях забравила за врабчето. Чувствах се перфектно с него. Бях влюбена. Да, за първи път в живота си бях влюбена. На всичкото отгоре в момче, което познавах от час и половина. Добре се бях подредила. Сутринта не вярвах на думите, че любовта от пръв поглед съществува. Но сега, когато го преживявах бях на друго мнение. Мелодията от телефона се разнесе в колата и разсея мислите ми. Беше майка ми.
- Мари, скъпа къде си?
- Мамо сега пътувам към ветеринаря. Ще се прибера късно. Не ме чакайте за вечеря. После ще ти разкажа всичко- казах аз и затворих телефона, облегнах се на облегалката и след това заспах с мисълта за Хорхе.
Събудиха ме. Бях в някакъв мерцедес за който не помнех нищо. По - късно усетих поглед впит в мен. Отворих очи и видях най - красивото създание - ТОЙ.
- Хей, поспаланке. Пристигнахме - каза той със страхотната се усмивка.
- Защо не каза така. Хайде слизай от колата и да тръгваме - казах аз със завидно въодушевление, което се изпари щом влезнахме в чакалнята. Беше претъпкано с хора. Всеки си имаше свои проблеми, като например, че кучето изяло гумената си играчка, че котката изплюла топка косми, но нямаше нито едно жестоко пострадало животно. Помолихме хората да ни направят път, но все се чуваха викове, че и те чакат от одавна и никой не искаше да помогне. Тогава врабчето потръпна в ръката ми и леко отпусна главичката си
- Моля ви! То умира! - казах аз плачейки. Тогава господина, който беше първи на опашката ми каза да мина пред него. Аз му благодарих горещо и заех мястото си, чакайки да се отвори вратата на лекарския кабинет. Най - накрая тя се отвори и ние влезнахме. Вътре беше чисто и просторно. Седнах на едно канапе и разказах на доктора какво стана. Той ни каза да излезнем. Така и направихме седнахме на една пейка и зачакахме. Всички хора се изредиха, но нас така и не ни викнаха. През цялото време не обелихме дума. По едно време Хорхе заспа. Аз се гушнах до него и го последвах в страната на сънищата.
След време ме събудиха. Видях сестрата, която каза, че доктора ме вика. Събудих Хорхе и му казах да ме последва. Щом влезнахме доктора почна да ни говори някакви научни глупости:
- Най - важното е, че е само леко счупване и.......то ще живее.
