Зарадвах се беше меко казано. Аз направо пощурях. Хвърлих се на врата на доктора, а след това и на Хорхе. Толкова се радвах, че попаднах на това момче. Ако не беше той, това врабче нямаше да оцелее!
- Госпожице Монтез, врабчето трябва да остане тук една нощ за всеки случай. Утре към обяд можете да минете да си го вземете.
- Благодаря ви докторе! Утре към 14.00 съм тук. - отвърнах аз и се усмихнах - Приятна работа!
Щом казах това изхвърчах от кабинета и отидох до господина, който ми беше отстъпил мястото си. Благодарих му няколко пъти и след това се запътих към изхода. Тамън да затворя вратата и някой ме спря. Обърнах се и видях Хорхе. В радоста си съвсем забравих за него.
- Спасихме врабчето и сега ще се правим, че не се познаваме, а? - каза той с насмешка. Аз се засмях на коментара му.
- Благодаря ти. Ако не беше ти, врабчето нямаше да оцелее - и след като казах това, целунах го по бузата и тръгнах да се прибирам. В същия момент някой ме хвана за ръката и ме обърна към него.
- Пак се опитваш да се измъкнеш - каза Хорхе и ме погледна право в очите и се усмихна закачливо. Как да не отвърнеш на тази усмивка!?!
- Не просто трътнах да се прибирам - и като казах това се усетих. Как по дяволите щях да се прибера да нас? До другия край на София?
- Мари не се безпокой! Ще те закарам - каза той, сякаш беше прочел мислите ми.
