Опитай пак!

Сладки сънища

В стаята за разпити е с поне пет градуса по-студено от нормалното. Косъмчетата по гърба ми се изправят. 

- Виж кво имам тука. - изхриптява детектива. - Наказателен кодекс.

Бутва го към мен. Книгата е бяла, с тънки корици и на евтина вестникарска хартия. Изглежда изстрадала - прегъвана, подхвърляна, в единия ѝ край май е разлято кафе. Явно доста я е размятал пред заподозрени.

- Втора глава, първи раздел, член 127. Чети!

В средата на корицата има нещо, което прилича на храчка. Не докосвам книгата.

- Така, така! - хили се полицая. - Много си важничка, за да прочетеш.

Доближил се е. Усещам дъхът му върху бузата си.

- Не ти ли е интересно колко ще ти лепнат?

- Нищо не съм направила. 

Гласът ми е по-тънък, отколкото бих искала. Загръщам шлифера си, но студът все така пъпли по кожата ми.

- Тия, кукло, ще ги разправиш на майка си. 

Ръката му се откъсва от масата и за части от секундата полита към мен. Шамарът е остър, почти се учудвам, че главата ми не се откъсва. Болката започва няколоко секунди по-късно - ужасна, всепроникваща болка, сякаш ножове разрязват кожата ти и месото ти, и костите, докато не достигнат самата ти същност, докато не се забият в най-уязвимите ти части. Не искам да плача, няма да плача. Аз не плача. Никога не съм плакала. Кой е този, че да плача заради него? Не ме боли. Никак не ме боли.

Притискам бузата си с две ръце и сълзите започват да се стичат между пръстите ми. Черни са, спиралата трябва да се е размазала. В главата ми изниква лицето на Елица, разкривено от плач, прорязано от едри черни реки.

- Невинна била. Ще видим. Имаш ли нещо да допълниш?

Поклащам леко главата си, която все още пулсира от болка.

- Е, в съда ще решат дали си виновна за самоубийството ѝ. А тази нощ ще прекараш в ареста. 

На излизане от стаята ми смигва зловещо.

- Приятни сънища, принцесо!

                                              *                                          *                                          *                      

На сивкавия дюшек в килията лежи снежно бял плик. Ненадписан.

На какво ли си играят с мен? Страхът ме плисва изведнъж. В никой случай няма да се поддам, няма да признавам, няма как да разберат, че имам нещо общо с този глупав инцидент. Повтарям си го, но не си вярвам. Не знам на какво са готови, за да изкопчат от мен истината. А този плик, дори неотворен, изглежда като част от ужасна игра.

Известно време го гледам, вкаменена и уплашена. Когато най-сетне събирам куража да го отворя, намирам един-единствен лист с няколко напечатани параграфа.

Скъпа убийце започва. Очите ми се наливат, колкото и да се мъча да остана спокойна.

Не се тревожи. Пише ти не някой злокобен детектив, а твоят ангел-пазител. Още не осъзнаваш какво се е случило, сигурно си мислиш само как да отървеш кожата. Ти накара едно момиче да отнеме живота си, Мия. Тя няма повече да се смее, няма да се влюби, няма да създаде семейство. Няма да живее. Елица завърши абитуриентския си бал в морга, а ти се чудиш дали няма да те затворят за няколко години. Жалка си!

Ръцете ми треперят толкова ужасно, че едвам виждам буквите.

Но ние ангелите не винаги получаваме добри хора. Мой дълг е да се опитам да ти помогна. Избрах един малко... необичаен метод. Ще се върнеш в осми клас. Точно така, правилно прочете. Връщаш се на първия учебен ден в гимназията и ще трябва да докажеш, че можеш да си добра. Ако не - връщаме те в настояще, а тук (не би трябвало да ти казвам това, но какво пък) те чака братът на Елица. Повярвай ми, ще му хареса да те види как страдаш. 

Страхът, ако изобщо е възможно, става още по-смазващ.

Не ми вярваш, предполагам. Обаче нямаш особено какво да губиш. Така че ако си съгласна на сделката сгъни този лист на четири и го сложи под дюшека преди да заспиш. Приятни сънища, принцесо!

                                              *                                          *                                          *                      

Сънувам. Трябва да сънувам, че съм се събудила или нещо подобно, нещо също толкова откачено. 

Защото над очите ми не е сивкавият, напукан таван на килията, а от някъде чувам подсвиркването на мама.

- Ставай вече, малката ми! - подвиква. - Днес започваш гимназията.

Сън или не, не искам да се събуждам в грозната арестантска стая. Така че изпълзявам от леглото си и се запътвам към кухнята. 

Миризмата на палачинки ме прегръща. Добре дошла в миналото!