Para Siempre

8 Глава

Здравейте, невероятни мои!
Надявам се новата глава, да промени поне малко мнението ви за Хуан.
Обичам ви! Хд <3

Исабел

Не се случваше на мен. Не. Не искам. Защо? Какво не правя както трябва?
Седях в чакалнята пред спешният кабинет на болницата и се молех на всички светии, малкият ми ангел да е добре.

Не можех да се успокоя, затворех ли очи виждах как картината от случилото се отново оживява.
Сълзите ми одавна бяха пресъхнали, а Хуан беше като спасителна котва, в момента в който се разпаднах е ръцете му. Благодарна бях, че не се опитваше да ме успокои с приказки.
Усещах силата която излъчваше, а хладнокръвието което прояви, когато парамедиците вдигнаха охлузеното телце на дете ми, на носилката бе повече от впечатляващо.

Колкото и да се дърпах и опитвах да се откъсна от ръцете му и да се кача в линейката, той не ми позволи. Почти ме бе вдигнал на ръце, а когато се предадох ме понесе към колата и точно 10 минути по-късно влетях като хуна, крещяща истерично "Къде е детето ми?!" . След като получих отговор на въпроса си, една от сестрите ме заведе до отделението.
Господи! За първи път губех контрол над емоциите си публично. За първи път не ме интересуваше какво ще кажат медиите и жълтите пирани следящи всяка моя стъпка.

-Ще го съдя до дупка! - за пръв път откакто бяхме в отделението проговори. Остротата в гласът му се усещаше от километри.
-Този няма да види бял ден повече! Запомни ми думата Иса! -изръмжа, изправи се и излетя с телефон прикрепен до ухото си.
Точно в този момент, осъзнах колко съм безпомощна и изгубена. Сега всичките ми очаквания се опровергаха. Хуан държеше на нас, без значение каква е ситуацията, той щеше да се бори до край за благото ни.

Решението което се колебаех да взема, сега съвсем спокойно признавам пред  себе си, че ще се опитам да поправя отношенията помежду ни.
Телефонът ми вибрираше от постоянните известия в интернет пространството свързани със случката от парка. 

-Кой човек с всичкия си ще кара в пешеходните алеи без да се съобразява със скоростта. - съвестта ми изцъка неодобрително, седнала на голям плюшен пуф стол.

-Ами ако е било нагласено? Ако е било умишлено нападение? За сплашване? -промърмори посявайки сменцето на паниката в почти разбитата ми психика.