Изгубената сестра на Пърси

Нов живот

        Когато всички заспаха задействах плана. Промъкнах се покрай столовата, но тогава видях някакво странно същество. То беше около 2 метра високо и много много мускулесто, с нещо като рога? Когато ме видя мигновено ме нападна. Аз не знаех какво да направя, затова тръгнах да бягам, но това не проработи, защото съществото беше много бързо. Действах инстинктивно. Отидох към кухнята и грабнах възможно най-големият нож, който намерих и се опитах да го пронижа, но рефлексите на чудовището бяха много засилени. Изби ножа от ръката ми с лекота. Може би и друг път се е бил с такива като мен, но се хващам на бас че аз ще съм първата, която ще умре от него.

       Точно когато мислех, че нещата са загубени чудовището ненадейно се разпадна на златист прах. Не знам как стана това, защото когато се свестих нямаше никой при мен. Няма значение де продължих с бягството си. Когато се промъквах покрай охраната за малко да ме хванат, но се скрих на време. И така започнах нов живот.

Записах се в панисион "света Мария" в Лос Анджелис и се запознах с много хора, но само Пайпър ми беше истинска приятелка. Всички ни наричаха светата двойка, може би защото бяхме постоянно заедно. Toгава даже си намерих crush в лицето на капитана на футболният отбор (както може би и половината пансион). Обаче преминах и през много пречки, например когато Пайпър разбра, че харесвам Марио и му каза. Тогава цяла година всички ми се подиграваха с изключение на нея.

Вече бях на 15. Започнах да виждам още по странни неща, като гиганти разхождащи се по улиците на Лос Анджелис. Оказа се, че Пайпър ги вижда също. Толкова се радвах, че не съм единствената "откачалка" тук. Един ден бяхме на училищна екскурзия до Исторически музей в друг град. Имахме два придрожителя - господина по физическо Гроувър (Прилича на наш връсник, но сигурно просто е младолик) и учителката по английски г-жа Родригез. Имах чувството, че тази госпожа мрази най-много мен и Пайпър, защото има много по високи очаквания към нас и като се замисля никога не ни е писала пълно 6. Няма значение де и ние я мразехме.

По пътя към музея в автобуса ние седнахме най-отзад, за да може да си говорим, но местата бяха 4 и госпожа Родригез се намести до нас. Имах чувството, че го прави нарочно. С Пайпър си говорихме възможно най-тихо, за да може госпожата да не ни чуе.

-Знаеш ли какво стана веднъж когато бях на 6?-попита Пайпър

-Няма как да знам Пайпс.-отвърнах аз

-Добре! Някак си убедих татко да спре да се снима във филми за около две седмици. Не знам как стана това просто му казах <Тате спри да снимаш филми за две седмици за да може да прекараме време заедно> и той се съгласи!

- Ехаа. Но това е невъзможно как така баща ти ще се откаже от работата за 2 седмици и то без да задава въпроси?!-попитах учудено аз

- Не знам Неро той просто каза добре, обади се на секретарката си, за да ѝ каже че се отказва от актьорството за 2 седмици, за да прекара повече време с мен и това беше.-рече Пайпър

-Еха!-учудих се аз-Сякаш имаш магичен глас или нещо такова!

И двете се засмяхме. Как така магичен глас та това е невъзможно. Има го само по филмите в които бащата на Пайпър играеше като полубог, който трябва да спаси света сам. Това е нелепо. Просто такива неща не съществуват.

Попътувахме още около 1 час. Говорехме си, смяхме се, но също така внимавахме г-жа Родригез да не ни чуе. Най-накрая пристигнахме. 

A/N Здравейте ето я и втората глава надявам се да ви е харесала. Тя е малко по-дълга от първата около 600 думи. Не е много но поне се надявам да е интересно.