Скритите чувства

6. Пребързани действия

Но той никога не се е прибирал толкова рано. Тогава кой може да бъде?
Алекс събра сили в ръцете си. Дълбоко вдишвайки чистия въздух от отворения прозорец. Отвори бавно вратата, там беше Мери. Той с облекчение премахна всичката тревога, надявайки се че това е малкото му спасение. Той стоеше пред нея заплакан, целия в синки. На сивото му худи бяха капки от кръв а на ръкавите бяха още повече. Изглеждаше каче ли е убил някой или се е сбил. Мери не успя да каже здравей, и как веднага нещо вътре в нея я спря. Заглуши гласа и. В гърлото каче ли беше камък а в мислите и бяха пребързани действия.

А: Хей? Съжалявам че така изгле

М: Замълчи! КАКВО Е ТОВА НА ТЕБ? ТИ ти... ТИ СИ УЖАСЕН!

Силна болка удари в гърдите на Алекс..
Доверието се прекъсна. Надеждите умряха. Мери избяга по стълбите надолу. Той отново остана сам, недоразбран.
Стоеше пред врата и гледайки мокрите стъпки до вратата осъзнавайки че вината е негова, но всъщност не беше. Затвори бавно вратата и падна на колене. В очите претъмня. Сълзите капаха на студения под. Той хвана худито там където е сърцето и с вътрешна болка която прерастваше с физическа, изкрещя толкова силно, че гласа му се скъса в тихо шептене. Не можеше повече да търпи. Не може всичко така отново да продължава. Той искаше да отвори вратата и да тръгне след нея за да обясни всичко, но вече беше късно. Нея я нямаше. Нямаше никой. Ръката удари с първи прилив на сила в пода. Няколко удара, и на пода се виднееха капки кръв. Този път не се сдържа и изплеска всичката сила.

А: Защо, защо отново така?.. отново съм наивен и глупав... Аз съм виновен в това че е избягала, не трябваше да отварям шибаната врата! Алексим ти си виновен, ти ти! Ти си виновен глупак, буклук такъв! Не струваш нищо!

Бавно ставайки от пода, изтри кръвта, и подпирайки се на стената за да не падне отиде до своята стая и легна на леглото. Възглавницата беше студена. Чрез затворения прозорец се прибраха червено-оранжеви лъчи на залязващо слънце, те бяха толкова топли колкото и студени в същия миг. Те огряваха бледата стая и синкавото лице на Алекс.
Главата болеше и пулсираше каче ли я удряха с чук. Тялото не болеше толкова колкото вътрешната болка. Вътре всичко се заливаше с горещо желязо, изгарящо всичко вътре в него. Тялото трепереше. Сълзите едвам се спираха на време а след това отново се лееха. Непоносима болка. Недоразбиране от човек към който си влагал надежди.
Колкото и да беше уморен, той не можеше да заспи. Мислите го човъркаха вътре в душата му. И човъркаха че отваряха стари рани, и разраняваха белезите.