Оранжевият и розовият цвят обсипваха светлото небе със страстни целувки, а вечерната луна току се опитваше да отнеме ролята на слънцето, като се превърне в единствен господар на небето. Топъл вечерен вятър, подсещаш че скоро ще остави трона си на по-хладния си брат, бягаше из улиците като малко дете. Сигурно и заради това, въпреки късния час, децата му се радваха толкова много. Бяха издигнали хвърчило, което волно като душата на малчуган дивееше заедно с птиците. Те бяха свинкнали на тази гледка, затова по-скоро се състезавах с играчката. Единствено двата щъркела не обръщаха внимание на забавата, тъй като хранеха рожбите си със змии и жаби.
Сокака се вихреше от оживена човешка реч, в чиято нотка се усещаше сладка умора. Младите връщаши се от нивите поздравяваха старите хора. От къщите се усещаше мириса на малинов шербет и мекици.
Връщаше се и тя, чиито къдръци на русата ѝ коса рисуваха океански вълни посред селото, което никога не бе видяло море. Жадното слънце като любовник целуваше за последно мургавата ѝ кожа. От толкова работа на нивата бе потъмняла доста. Босите ѝ, мръсни от черната пръст крака, се движеха уморени по топлата калдъръмена улица.
Окото ѝ погнездува за секунди върху газова лампа, която като хитрец бе откраднала вниманието ѝ. Светулките около нея играеха бясно хоро със светлината, излизаща от мръсното, прозрачно стъкло. Приличаха на самодиви, опитващи се да надиграят и погубят овчар.
Баба ѝ бе разказала легенда за това. А и как не би? Старицата бе най-умната жена в селото и единствената баячка в околността. Тя първа познаваше гатанките, които питаха от радиото всяка сутрин.
– Забележи рожбо, как тези животинки са все около лампата. През деня не ги виждаш, а се появяват само когато гостуват луната и звездите.
– И са все около светлината, бабо! – Бе добавила.
Сега от този момент бяха останали само топлите уютни спомени, а лошите като че ли бяха унищожени. След смъртта ѝ тя бе изгорила всички албуми с бабини снимки, но ето че за спомените ни магии, ни билки помагаха.
– А знаеш ли, защо е така? – Бе попитала спокойно, докато изваждаше лютия пипер, за да го сложи до нахутения хляб върху дряновата софра.
– Не! – Не бе свалила любопитния си поглед от старицата. А как би? Нейните очи постоянно бяха върху старицата. Както невяста не сваляше обеца и пафти, така и тя не можеше да откъсне очи от жената.
Тогава баба ѝ се бе усмихнала, а сините ѝ очи, едвам видими от огромните бръчки, бяха светнали при топлата мисъл за легендата. Завързала бялата си забрадка, обградена с фини дантели по краищата, тя се бе обърнала към детето пред нея:
– Разказват, че един ден владетелят на светулките е наредил, че ще даде красивата си дъщеря на онзи, който успее да открадне светлината. Затова и до ден днешен, тези мъничета са все около лампата!
Или може би светулката просто се страхуваше от тъмнината. Нима човешката душа не се нуждаеше от лъч, за да оцелее? Нима ние не бдяхме около човека, който стопляше сърцето ни?
Сигурно на този въпрос можеше да отговори бог. Сигурно той познаваше емоционалната анатомия на човека по-добре - нали ни беше създал. Може би той знаеше отговора и го беше скрил вътре в нас. И вътре в нас имаше мръсно, прозрачно стъкло, което все забравяхме да изчистим, за да погледнем какво е скрито там.
А ако я бяхме забравили в Ноевия ковчег? И сега тя спеше на планината Арарат? О, не дай си боже да е истина!
Или да е истина.
Кой знае? Може би светулката винаги е била учудена, че освен нея и друг може да блести. Може би тя не се опитваше да открадне светлината, а да отиде до единственото нещо, което блести освен нея и ѝ осветява пътя по-добре.
