Story Of My Life

Untitled Part 3

Тръгнах с бърза крачка към дома ми. Когато стигнах се опитах да взема ключа си, но от многото сълзи не виждах добре и го изпуснах в една шахта. Браво на мен. Как може да съм толкова непохватна. Дори телефона съм си забравила.

- Е, явно няма къде да отидеш. - чух глас зад мен. Какво ? Защо по дяволите ме е проследил. - Можеш да дойдеш в нас. - предложи.

- Само в мечтите ти. - казах видимо раздразнено.

- Както искаш. - ухили се. Тази идиотска усмивка.

- Добре, добре. Само за тази вечер. - казах

- Ето това исках да чуя. - засмя се доволно.

- Такъв идиот си. 

- Мерси - отвърна.

Тръгнахме към тях. През целия път цареше неловка тишина. 

 - Е, стигнахме. - каза и отвори вратата. - Идваш ли ? - попита.

- Да, да. - отговорих. Заогледах се. Всъщност дома му не е такъв какъвто си го представях. Доста уютно е. Тръгнахме към втория етаж и ми показа стаята в която щях да остана. 

- Хей, благодаря. - казах точно преди да затвори вратата.

- Няма защо. - отвърна - Винаги си добре дошла тук. - мазна усмивка си намери място на лицето му. 

- Кога ще спреш с тези намеци ? - завъртях очи с досада.

- После слез долу за вечеря. - игнорира въпроса ми и затвори вратата. Тъпанар.

Тръшнах се на леглото. Боже, толкова е меко. Унесох се в сладък сън.

Някой ме буташе.

- Хей, ставай. Ехооо. Рейлин. Ставай бе. - чувах някакъв глас.

- Ммм. Още малко мамо. - казах сънено.

- Рейлиин - изкрещя и паднах от леглото. - Аз не съм майка ти. Ставай веднага.  - каза заливайки се от смях.

- Тъпанар глупав. Изкара ми акъла бе. Простак. Ох. - сега си спомних. Как можах да забравя. Та майка ми вчера почина. Явно от толкова много емоции мозъка ми е блокирал. Няколко сълзи се спуснаха по лицето ми.

- Какво има? - попита притеснено. - Аз ли съм виновен? Ехо.

- Не. Просто ми липсва. - още няколко сълзи се спуснаха.

- Спокойно. Аз съм минал през същото. - каза тъжно. - Трудно е, но ще се справиш. 

- Да. Може би. Как можах да забравя ? Толкова съм тъпа.