We belong together

Първа Глава

Лешникови очи. Мили, проницателни и така познати лешникови очи. Затичвам се към очите. Нищо друго вече няма значение. Тогава се удрям в преградата. Невидимата преграда, която не ми позволява да ги достигна. А толкова много искам, толкова много, че чак боли. Блъскам по невидимата стена с всичка сила, но няма резултат. Очите се свиват и в тях виждам болка, огромна болка. Болка, която се пропива и в мен и спирам да бутам, застивам неподвижно и само гледам напред. Очите се размиват. Вече не мога да ги фокосирам. Започвам пак да се боря, но сякаш сега нещо ме дърпа назад, далеч от лешниковите очи. Искам да крещя, но от устата ми не излиза нито звук. Чувствам се безпомощна. Най-ужасното нещо, което някога съм чувствала.
Рязко сядам върху леглото. Дишам тежко. Оглеждам се стреснато, но около мен няма никого. Осмелявам се да си поема въздух. Било е само сън. Сън, който се повтаря всяка вечер, от както се преместих в пансиона. Някой ме докосна по рамото и аз скочих на крака ужасено, заемайки защитна поза.
- Хей не се притеснявай. Аз съм. Линдзи. Съквартирантката ти.
Поех си дълбоко дъх и си наредих да се успокоя.
- Кошмар? - попита ме мило тя. Кимнах. - Всяка вечер сънуваш кошмари и се будиш с крясъци. Моля те разкажи ми. Ще измислим нещо заедно. - тя говореше успокоително. Както се говори на дете, което има проблеми. Поклатих глава рвзко.
- Съжалявам ако съм те събудила, но наистина не искам да говоря за сънищата си. - казах малко по-рязко от колкото възнамерявах. Тя кимна и след секунда стана по-весела.
- Ставай тогава, защото днес е първият ни ден в училището, и трябва да те наконтим.
Усмихнах се на ентусиазма, с който говореше. Да, първият учебен ден в колежа. Как може да забравя? Ново начало, нови приятели, нов град. Всичко беше наред. Единственият проблем бяха тези сънища, но щях да мисля за тях по-късно. Напъхах мислите за съня в най-отдалеченото чекмедже на съзнанието си и се запътих към банята.