We belong together

Втора Глава

Стоях в дъното на залата до Линдзи. Тя буквално подскачаше от вълнение до мен. На мен ми беше все едно. Предстоеше да се представим. Директорът щеше да ни извиква един по един да излезнем на подиума. После трябваше да се докажем с нещо. Не просто да си кажем името, а да покажем в какво сме най-добри. Около подиума имаше всякакви инструменти, имаше микрофон, също така имаше и дъска, на която да се пише, имаше неща, на които предполагам се увисваха и правеха някакви номера във въздуха. Имаше и други неща, които не знаех за какво служат. Не знаех защо избрах този колеж. Колеж за таланти. Предполагах, че ще има само откачалки  и така никой няма да ме забележи. Надявах се да е така. Не исках никой да ми обръща внимание, защото знаех, че пак ще забъркам някоя каша, която не мога да почистя.
Малко по малко залата започна да се пълни. Момчета и момичета с различни дрехи и костюми започнаха да влизат. Имаше някои много изтупани, някои които няха дошли по дънки и блузка и някои с костюм, който издаваше какво ще правят. Загледах се в едно момче или момиче, не бях сигурна, с клоунски костюм. Имаше нарисувана огромна червена усмивка на лицето си и ако не се загледаш по-дълго ще решиш, че в действителност се усмихва. Ала истинската му физиономия беше напрегната, притеснена и задълбичена. Долових, че се притеснява изключително много. В този миг той вдигна глава и впери гарваново-черните си очи право в мен. Какво пак бях направила? Как усетих какво чувства? Извърнах очи от неговите и излезнах от транса, в който бях изпаднала. Осъзнах, че до мен Линдзи ми говори нещо, но все още не можех да се съсредоточа, в това което казваше. Огледах отново залата, като умишлено не се спрях на никого. В момента, в който местата се запълниха вратата се затвори и на подиума се появи директорът. Загледаха се в него и осъзнах, че не беше него, а нея. Директорката взе листата и погледна към нас. Погледът и се спря върху мен само за секунда, но цялата се изпълних със студ. Леден студ, от който не можех да дишам. В момента, в който тя отмести глава студът отмина. Чивството беше много странно. Обърнах се и попитах Линдзи дали и тя го е усетила. Тя ме попита за какво става въпрос и като се замлисих отново вече не си спомнях. Имаше го само онова странно чувство, когато се опитваш да си спомниш нещо, но не можеш. Поклатих леко глава и се загледах в подиума, очаквайки речта на директорката.