След като учтиво ми беше отказано по-близкото познанство на кафе, аз си извадих телефона и щракнах лекциите от Милена. Обещах си, че ще ги препиша по-късно. С цялото си нахалство си резервирах записките й и от останалата част от деня, като обясних, че спешно ми се налага да отида до работата. Може и да закъснея, но кафе трябва да пия на всяка цена. Взех си дълго кафе от кафе машината в коридора, изпих го набързо и тръгнах към метрото. Вън зимата е осигурила страшно забавление - виелица плюс заледени пътища. Обикновено, смешното клатене, разбери ходене на хората в такива условия ме забавлява, а ако някой падне (включително и аз) искрено се разсмивам. Не съм присмехулка, по-скоро абсурдното ме забавлява. Аз самата в момента изглеждам твърде неподходящо за офис, абсурдно по определение, но това никак не предизвиква положителни чувства у мен. Нямам време да се преобличам. Когато не съм на работа гледам да ми е удобно. Вече в станцията на метрото си свалям обиците и ги сменям с по-подходящи, които държа в чантата си - малки, сребърни с три бели камъчета, завързвам косата си на опашка и понеже е къса веднага няколко кичура падат. Намествам ги зад ушите. Дааа бретона си е все така идиотско къс, но поне цветните кичури не си личат толкова много. Вече пътувам, когато телефона пак започна да звъни. Пак е Тити.
- Здрасти пак. Какво ново?
- А, нищо. Навънка съм да пуша... да си говорим, че ми е скучно. - наистина й е скучно, просто й личи. А на мен ми е чоглаво. Обикновено всичко си казвам, но за случая с шефа си премълчах. Може би е време да споделя.
- Ми като ти е скучно, Дарлинг, да ти го разведря. Помниш ли преди две седмици като ходи да скъсваш с Алекс във фитнеса?
- Еееее и? - заема отбранителна поза. Те най-малко пет пъти са скъсвали и всеки път е за последно.
- Миии ти беше малко заета да се обяснявате, но аз така да се каже завързах запознанство ала Бриджит Джоунс... - Тити шумно издиша въздуха, разбирай пушека от дробовете си. - Иииии какво? С кой? Защо не си ми казала?
- Ми беше странно.
- С кой бе? Познавам ли го? - аууу направо си я представям как й се разширяват очите, веждите й опират линията на косата, а устните й придобиват формата на буквата О. Мозъка й направо щрака да пресметне кой какво кога защо.
- Дааааа....познаваш го. - точно в този момент реших да я поизмъча. - Един готин сладур със секси тяло. Даже не би и предположила, че си пада по мен.
- Ооооо ама как така? Да не е Митко, а?
- Ми не е Митко. - Митко е едно барманче дето блъска във фитнеса на Алекс.
- Ама кой е? Ама защо не си ми казала....вече две седмици!!! Ама как така си крила от мен??? - е вече със сигурност не й е скучно.
- Ще ти кажа като кацна в офиса.
- Каквоооо... ама как така изръсваш подобни неща и очакваш да чакам да дойдеш?
- Ще чакаш. Имаш ли друг избор?- Тити се умълча. Ясно е, че няма избор. Аз съм инат и като кажа нещо в 99% от случаите става моето. Тя продължи да мълчи, а на мен ми стана кофти. Оффф хайде от мен да мине, нека това е от единия процент.
- Христо.
- Христо кой?
- Христо....Мистър стегнато дупе... - аууу пауза голяма. Най-малко половин минута си мълчим - Ицето...шефа.
- Добре...и какво е това познанство?
- Целунахме се вчера. - пак мълчание. Очакваната реакция е да зададе минимум петдесет въпроса, но тя запазва мълчание.
- Така ли?....Добре.
- Какво е добре?
- Ми натискали сте се след партито, чудо голямо!
- Да, ама две седмици преди вчера си писахме всеки ден нонстоп! - направо го изкрясках и всички във вагона ме изгледаха все едно съм откачалка.
- Амиии как така? - влиза в релси, макар и със закъснение.
- Докато се обясняваше с Алекс...такова..засякохме се..и от тогава си пишем.
- Как се засякохте?
- Така. С мерак. - незаинтересования й, равнодушен тон ме изнерви. - Хайде до после, че трябва да слизам.
- Чао тогава.
Истината е, че до моята спирка имаше поне две минути, но просто не ми се обясняваше. Поведението й нещо не ми се връзваше.
