In Love With The Mafia

7. РОБИН

Излязох от офиса бясна и наранена- физически и психически. Отидох до тоалетната и се облегнах на плота на мивката. Погледнах се в огледалото и прокарах едната си ръка през къдриците на косата ми. По едно време усетих пареща болка в другата си ръка, игнорирах я и бръкнах в чантата, за да си извадя телефона. В следващия момент всичко беше в кръв. Паникьосах се! Измих си ръката и кръвта потече като водопад. Не спираше! Опитах се да я увия в тоалетна хартия, но това не сработи. Хартията се напои с кръв за отрицателно време. Звъннах на татко, но той не вдигна. След това му звъннах още няколко пъти, отново без отговор. Накрая реших да пиша на Дерек, защото той беше единственият, който щеше да си погледне телефона.
Увих си ръката отново с хартия, седнах на пода и зачаках някой да дойде, било то Дерек или някой от чистачките.
След буквално 5 минути Дерек нахлу през вратата и ме видя разревана и цялата в кръв.
- Господи Робин, какво си направила!?- вдигна ме от земята и махна хартията от ръката ми. Кръвта веднага потече.
- Не знаех какво да направя Дерек, татко не вдигаше...аз...аз...паникьосах се и...и... - той ме прекъсна като сложи пръст пред устата ми. Аз млъкнах, а той извади копринена кърпа от чантичката си и притисна раната ми. Не знаех колко е дълбока, но при положение колко много кръв имаше, хич не беше простно порязване.
- Шшт. Ела с мен ще те закарам до спешното.- изобщо не почака отговора ми. Просто взе чантата и телефона ми и ме помъкна надолу по стълбите. Даже не осъзнах кога се качихме в колата и потеглихме. Дерек караше бързо, все едно е на състезание.
- Добре ли си малката?- попита- Боли ли те ръката?
- Само щипе за сега.- сълзите все още се стичаха по лицето ми.
- Моля те не плачи, грозна си!- разсмяхме се и двамата.
Когато стигнахме в спешното веднага ни приеха. Докторите казаха, че раната е доста дълбока и сериозна. Налага се да я промият и да ме зашият. Не обичах игли! Мразех ги в червата!
- Робин Грейсън, моля заповядайте!- повика ме докторката.
- Искаш ли да дойда с теб?- попита той, явно усетил колко съм нервна.
- Да! Моля те Дерек!- зарадвах се, че поне малко му пука за мен.
Когато влязохме в кабинета ме лъхна силен мирис на лекарства и други гадни вещества. Казаха ми да седна на едно столче и да си опъна ръката над едно легенче за да я промият. Дерек седна до мен и когато докторката дойде аз инстинктивно хванах ръкава на ризата на Дерек и се обърнах към него.
- Извинявай просто...- помислих че му стана неудобно и реших да се извиня. Все пак не се понасяме много.
- Няма проблем. Както ти е удобно.- усмихна ми се мило.
През цялата процедура съм се взирала в очите му и даже не съм усетила. Чак когато докторката каза, че съм готова и мога да си ходя, тогава спрях да го гледам. Почувствах се адски засрамена. Браво бе Робин! Стоиш и се взираше 20 минути в него. Просто страхотно!
- Ще си ходим ли или искаш още да ме погледаш?- повдигна едната си вежда той.
- Може ли да си тръгваме.- станах от стола.
- Разбира се че може.- разроши ми косата и двамата тръгнахме към колата.

***

По пътя към вкъщи ръката започна много да ме боли и да пари. Нямаше какво да направя, затова игнорирах болката. Пристигнахме и Дерек ми помогна да изляза от колата.
- Сигурна ли си, че ще се оправиш сама и няма да ти трябва помощ?- попита най-любезно той.
- Не! Тоест...да, ще се оправя. Благодаря!- ама какво ми става за Бога!?
- Дообре...- изгледа ме подозрително.- ако имаш нужда от нещо или някой можеш да ми пишеш или звъниш по всяко време.- намигна ми и най- неочаквано се приближи до мен И МЕ ПРЕГЪРНА!!! Не знаех как да реагирам, затова го прегърнах през кръста.
- Лека нощ малката!- отдели се от мен, макар да не исках.
- Лека нощ Дерек.
Качих се нагоре и легнах. Не успях да заспя до 1 часа през нощта, а татко още го нямаше. Руди, Игор и чистачката също ги нямаше. В къщата беше толкова тихо, че на мен започнаха да ми се причуват разни работи. Ах как мразех да съм сама през нощта!
Опитах се да превъзмогна страха си и да заспя, но не успявах. И тогава ми дойде най-лошата идея на света- да пиша на Дерек. Той сто процента щеше да си е легнал, но какво пък? Важен е опитът, нали?