Пустиня

Багдадски нощи

Колко не те обичам вече...
И колко много време имам,
откакто си си тръгнал...
Колко тихи са дните ми
и раните колко са зараснали...

Сега имам времето да се разгърна
в днешните думи, в утрешния ден...
Само от миналото бягам
и колкото по-далече стигам,
успоредно до себе си се приближавам.

Превръщам се в онази непозната жена,
която винаги съм чакала да срещна,
чиято душа от край време споделях...
Извървяла съм три пустини път до нея
и безброй багдадски нощи без сън съм изсънувала.

Сутрин като ничий гост не се събуждам вече
и вечер не търся последния дъх
на цигара, на ром, на друга жена,
останал по тебе пропит аромат
на изгубено време, на излъгана съвест.

Само едно си повтарям
- и сутрин, и вечер, и всякога изобщо,
докато те търся из старите места
и между старите приятели,
докато скитам из нови пустини...

Докато се връщам от миналото,
докато вися на прага на неизвестното,
а върху ми вали дъжд,
предшественик на неудържими бури...
докато не те обичам вече...