Няколко дни по-късно всички четирима бяхме на крака. Стоях пред таблото, показващо карта на вече взетите Артефакти. Ние имахме 4 от общо 10, знаехме, че врагът има 3, което значеше, че останалите 3 трябваше да вземем ние.
- Де, ще извикаш ли А-А за малко?
- Причина?
- Трябва да говоря с него. Но му кажи да се вгледа в лицата на хората, които види, по пътя си насам.
- Какво си наумил, Зет?
- Нещо интересно, надявам се. - решителния ми поглед и ръцете на кръста явно стреснаха Де-Ем И той нервно се усмихна, докато установяваше връзка с А-А. Няколко минути по-късно той дойде.
- Искал си да говориш с мен?
- Да, относно настроението на всички. Забеляза ли лицата им?
- Струват ми се малко унили.
- На мен също. Затова имам идея - да отидем на пикник.
- Ти луд ли си? Ще бъдем открити... - Прекъснах го:
- Не и там, където ще ни заведа.
Главнокомандващият наведе глава. Няколко секунди неловка тишина. Гледайки шефа, усещах как главата си преценя вариантите.
- Защо пък не? Всички имаме нужда от свеж въздух! Заемам се веднага! - Отвърна той и тръгна. Аз разглеждах картата и намерих къщата на старчето, което ме спаси от морето. Тя се намираше в гъста гора. Там щяхме да направим нашия пикник.
Тръгнахме след час и половина, натоварени с провизиите. Водех колоната към мястото, когато се обърнах, видях нещо изумително - лицата на всички грееха! Говориха си свободно, закачаха се, смееха се - истинско щастие. Все пак имахме нужда от разнообразие, а не да стоим затворени в бункер като животни в клетка.
- Това ли била "великата" ти идея? Впечатлен съм, наистина. - усмихна се Де-Ем. - Най-после нещо различно.
- Нима обичаш природа? Изненадващо, Де. - пошегувах се.
- Градските забавления са забранени за нас, понеже сме издирвани навсякъде, така че единственото, което остава, е природата. Все пак ако не беше тя, нямаше да ни има и нас. - замислено се усмихна той.
- Колко остава още? Изморих се... - задъхваше се Пи-Ем.
- Не много, около 4 часа пеша... - привидно сериозно отвърнах.
