Impossible (Liam Payne Bulgarian Fanfiction)

Глава 1

Бяха минали 6 години. Цели 6 години. Толкова пропиляно време за нещо безнадеждно. Физически тя беше добре, но психически беше срината. От пренебрежението му, от грубото му държание, от обадите му, от него. Той беше оставил следа след себе си, която никой досега не успя да заличи. Тя беше преживяла и видяла прекалено много. След време те се срещнаха отново, но този път нещо беше различно, той беше различен. Той бе готов да направи всичко, за да се извини за всичките си грешки и постъпки, но тя не беше готова да му прости. Беше прекалено много за нея. След случайната им среща, той бе осъзнал колко много я е наранявал и на какво я е подложил. Беше осъзнал какъв глупак е бил и искрено съжаляваше, но дали тя щеше да успее да превъзмогне всичко.

Гледната точка на Лиам:

След като завърших гимназия реших да си дам година почивка. През този период от време мислех много над всички неща, който бях сторил на случайни хора в гимназията. Бях си създал репутация на лошо момче, какъвто всъщност не бях. Всичко беше една игра. Моя игра, без правила, без добре обмислени решения, без задръжки. Всичко беше една маска, под която се криеше едно психически тормозено в детството си дете. През тази година се подготвях много осърдно, за да може да ме приемат в Нюйоркския университет. Бях решил да започна на чисто. Да оставя всички грешки зад гърба си. Бях по-голям, по-разумен. Щях да започна всичко на ново, но този път щях да бъда самият себе си.

Осърдната ми работа се възнагради и ме приеха в университета. Вървях през двора му, от общежитията към часа ми по английски. Гледах право напред и забелязах познато лице пред себе си. След като завърших гимназия, имах време да помисля над постъпките си и за голяма част от тях съжалявах много. Но една от най-големите ми грешки беше отношението ми към нея. Винаги съм я намирал за красива. Но за разлика от повечето хора, с които съм се подиграл, тя притежаваше и вътрешна красота. Сигурно ме мрази. Исках да и се извиня, но момента не беше подходящ.
Все пак реших да я поздравя, заслужаваше поне това.
Тя се обърна в моята посока и ме погледна. В момента, в който ме разпозна, уплаха се появи на лицето ѝ. Забърза крачките си, подмина ме и единствено можех да гледам как се отдалечава. Дори не опитах да я спра, но това беше най-добре за сега. Имах достатъчно време да ѝ покажа промяната в себе си и да поправя грешките си.