You gotta be mine

Глава 1

Днес беше поредният ден от стажа ми, а аз за първи път закъснявах. Станах от леглото си с изненадваща скорост и се отправих право към банята. Измих си лицето, а след това и зъбите. Косата ми пък беше в окаяно състояние. Виновен беше кокът, който направих късно вечер. Както и да е... взех гребена и започнах да я разресвам.

Времето напредваше, а дори не се бях облякла. Отворих гардероба и избрах тоалета си - рокля на цветя, която стоеше по тялото и подчертаваше женските извивки. Обух бели платформи, взех си чантата и излязох.

Вече бях изпуснала визитацията, така че намалих темпото. След известно време пристигнах и бях пред болницата. Влязох в сградата, поздравявайки портиера и се насочих към асансьорите. Качих се в един от тях и натиснах копчето за седмия етаж. Отваряйки вратата пред мен се появи обликът на професора...

- Мануела?! Защо закъсня?

Затворих вратата на асансьора и се съсредоточих в разговора с проф. Перейра.

- Не знам... успах се. - казах притеснено.

Не исках професорът да знае, че започнах втора работа. Той беше мил човек. Винаги е помагал на мен и приятелката ми. Не исках отново да съм му в тежест с нещо.

- Няма нищо, на всеки се случва, но гледай друг път да не се повтаря. - каза усмихвайки се и слезе на долния етаж за съвещание при останалите лекари.

Разговорът ни беше кратък, но разбрах, че не беше особено доволен от отсъствието ми.

Тръгнах към кухнята на отделението, където обикновено всички лекари, сестри закусваха, обядваха или вечеряха в зависимост от денонощието. Настаних се на един от столовете около кръглата маса. Извадих си телефона и поръчах една голяма пица. След около 20 минути тя пристигна... само как ухаеше... Преди да започна да ям звъннах на най-добрата си приятелка Дебора, за да я попитам в кое отделение е. Даам, и тя учи медицина. В един и същи курс сме. Та тя вдигна телефона...

- Ало, Мани? Къде се губиш?- каза тя разтревожено.

- Какво има притесни ли се? Няма страшно, просто се успах.

- Как така, ти никога не се успиваш? - попита тя.

- Никога не казвай никога, Деб. Знаеш не е лесно... работа, работа и пак работа.

- Даааа, така е. - продължи тя.

- Е, хайде! Ела при мен. Къде си?