You gotta be mine

Глава 1 - Част №3

На път към Дебора и Густаво, през ума ми минаваха много неща. Но най-важното сред тях беше, че трябва да си намеря работа в Мадрид. Не можеше да разчитам изцяло на професора и жена му. Все пак и те имат дете-(дъщеря). Тя се казва Адриана и учи във Флорида, САЩ. За нея ли да отделят средства или за мен. Та аз не съм им никаква, просто едно непознато момиче, но както и да е. Това беше планът. Да отида в Мадрид, да уча и да карам стаж... и да си намеря работа. Вече приближавах към колегите си и мислите се разсейваха.

Влязох в кухнята и Дебора започна да вика.

- Манииии! Заминаваме!

- Ехааа, да! –не бях кой знае в какво настроение.

- Какво има? Не се ли радваш?

- Радвам се, но има нещо, което не знаеш.

- Какво?

- Ами... Известно време ще сме в Мадрид. Финансово няма да сме добре. Иии... ако съберем на едно място всичките ни пари, които сме изкарали, работейки на половин работен ден, пак няма да ни стигнат. В Мадрид животът е много по-скъп от този в Рио.

- Това ли ти е проблемът? Ще вземем заем от някого.

- Не, няма. Имам предвид, няма да се наложи.

- Как така?

- Проф. Перейра! Той ще ни издържа.

- И там ли?

- Да, и там. Сега разбираш ли, защо не исках да говоря за следването в друга държава?

- Да. Но вече всичко е готово. Няма връщане назад. След три дни заминаваме.

- Ммм, да! Заминаваме и първото нещо, което ще направим след като се настаним и отидем в университета е да си намерим работа.

- Офф, добре Мануела. Тази твоя порядачност и добро отношение ще ме убие.

- Мануела е права. – каза Густаво.

- Благодаря за подкрепата. –отвърнах аз, усмихвайки се.

- Браво, Густаво! Като става въпрос за друг, веднага знаеш какво да кажеш. А с мен едва говориш. –раздразнено каза Деб.

- Не, аз...

- ...какво не, Густаво? Какво не?

- Ако ме оставиш да довърша ще разбереш! –Густаво започна да се ядосва.

- Няма какво да довършваш. Не искам да ми говориш. Ти и без това не го правиш. От месеци ти изкарвах думите на сила от устата и за какво... за да те науча да се държиш и да ми говориш по този начин ли?

Последва кратко мълчание.

- ... Извинявай, че се получи така. Съжалявам. –мил беше колегата.

- Извинявай се на друг. – отвърна Дебора и тръгна на някъде.

Аз останах стъписана. Дори не можах да се намеся и да прекратя спора им. Та той беше за секунди.

- Густаво! Познаваш я. Импулсивен човек е. Но и ти имаш вина. –казах аз.

- Да... Дебора си е Дебора, но какво направих аз? За това, че казах, че си права ли?

- Не! Не е затова. Причината за всичко това е, че тя те харесва, а ти не й обръщаш особено внимание.

- Значи наистина ме харесва?

- Даам?!

- И аз я харесвам. Опитвам се да й обръщам внимание, но не знам как. За пръв път не знам как да постъпя с момиче, разбираш ли? Не знам какво да й кажа. Страх ме е да не я обидя с нещо. Но ето, че стана, каквото стана.

- Добре! Важното е, че и ти я харесваш. Вече това е ясно. Но тя не знае за това. Не знае, че чувствата ви са взаимни. И това е хубаво.

- Смисъл?

- Ще е по-лесно да й се извиниш.

- Но как?

- Не се ли досещаш? Ще я изненадаш. Покани я на вечеря и й сподели чувствата си.

- Ако не иска да излезе?

- Като се прибера ще говоря с нея. Знаеш какво да правиш, нали?

- Да знам. Букет, ресторант, разговор... и т.н. Изпращам я до тях и, ако атмосферата позволи... ще я целуна. –влюбено и усмихвайки се каза Густаво.

- Готов си. –засмях се.

След няколко минути реших да звънна на Дебора, за да я питам къде е?

- Деб, къде си?

- Прибрах се.

- Трябваше да изчакаш малко. След вечерната визитация щяхме да се приберем заедно.

- Не можах. Ако питат за мен кажи, че ми е станало лошо.

- Добре.

- Онзи още ли е там?

Погледнах Густаво и той разбра, че става въпрос за него... и веднага направи знак, че го няма.

- Не не е тук. Тръгна си веднага след теб.

- Каза ли нещо? – любопитна бе Деб.

- Не.

- Добре. Прибирай се по-бързо.

- Ще се постарая.

- ОК. Чао.

- Чао.

Тъкмо затворих телефона и лекарите от нощната смяна дойдоха да ни извикат за визитация. Густаво слезе на неговия етаж, а аз се събрах с нашата група стажанти. Както винаги, обиколихме стаите, видяхме пациентите и бяхме свободни. Казахме си чао и тръгнахме. Взех си някои неща от гардероба при портиера и излязох. Още един ден бе свършил. Качих се на автобуса от спирката и тръгнах към жилището, в което живеем заедно с Деб...