Church Time {l.h.} || a.u.

Chapter 1 || "Don't do it!"

Мъкнех се бавно (не, не бавно, по-скоро измъчнено) по напукания асфалт, подритвах едно случайно камъче и размишлявах. Стисках здраво Библията пред гърдите си, които бяха покрити от роклята, която стигаше до средата на прасците ми и бе ушита от собствената ми майка.
"Дрехите от магазините са неприемливо къси за една млада дама!" бе казала тя. Не можех да се възпротивя, защото иначе следваше нечовешко наказание - бях заключвана в килер за четирдесет и осем часа, за да разсъждавам над грешките си. Няма да ви разказвам повече за ужасното си детство, което със сигурност ми е причинило някаква травма на мозъка...
Влязох в сградата на църквата и седнах на една от най-задните дървени пейки, отворих книгата и започнах да чета, а в същото време се молех - с времето се научих, защото, ако не успеех да го направя, бях налагана с колани "за мое добро".
- Здравейте, госпожице Уайтчапъл.- поздрави ведро свещеника, който отговаряше за всичко в тази църква.
- Здравйте.- промърморих смутено. Мразех да бъда тук в неговото присъствие, той ме караше да се чувствам повече от неудобно; той пълнше главата на мама с такива врели-некипели.
- За какво те прати Оливия този път?- попита закачливо с лек шегаджийски тон.
- Не зная...- отговорих меланхолично и станах, придърпвайки роклята, за да прикрия още повече от прасците си.- Трябва да тръгвам, приключих с молитвата си. Довиждане.
- Мхм.- каза Ричърд (съжалявам, че не споменах името му по-рано, просто не харесвам този човек особено) отвеяно, след това се сепна и допълни някак принудено.- Предай на майка си, че този месец трябва да яде ориз!- свих устни и примирено кимнах.
Той диктуваше какво се ядеше в дома ми, той нареждаше кога ще се пере, той беше диктатор в нашият дом и командваше кога какво ще се случи.

Стисках книгата навръщане още по-здраво, защото имах усещането, че някой ме преследва - нещо като седмо чувство, но това бе невъзможно... Нали? Ходех спокойно по асфалта, водещ към предградията в края на града - там мама беше намерила евтин дом, който да се вписва в църковните норми. Въздъхнах уморено, щом приближих къщата си, отключих си и влязох вътре.
- Защо се забави толкова?- започна веднага майка ми. Беше ядосана за нещо, което не вещаеше нищо добро за мен.
- Ричард ме забави... Искаше да ти предам, че този месец ще трябва да ядем ориз.- казах сухо, поставих книгата на лавицата и сведох глава.
- Ориз?!- попита тя скептично. Кимнах просто и тръгнах да се изкачвам по стълбите, но майка ме дръпна силно за лакътя и ме обърна към себе си; очите ѝ лъщяха - бе повече от бясна - сигурно бе пила нещо.- Не ме лъжи, Арабела!- изкрещя налудничаво и ми удари силен шамар.- Отиваш в килера! Ще се молиш за прошка!- бързо ме набута в малката стаичка и ме заключи като престъпник в затвор.
- Не го прави...- прошепнах и заплаках тихо, така че да не бъда чута от никого. Кой знае колко време щях да стоя тук..

{...}

Най-накрая, след двадесет ужасни часа, майка реши, че е време да ме пусне, затова отключи желязната врата, а аз бързо изтичах в стаята си и влязох в малката си баня. Погледнах се в огледалото; бузата ми бе подута от удара, а очите ми бях кървясали от всичкото реване. Легнах си бързо, защото утре ме очакваше тежък ден в училище. Поне така се надявах.