- Мамооо!- изскимтях, за да опитам да разубедя майка си, която вече опаковаше багажа ми.- Не ме оставяй да отида там! Ами ако има деца, които се дрогират? Могат да ми повлиаят лошо!- докарвах някакви нелепи изводи, но бях отчаяна! Имах други планове за това лято..
- Не, Офелия.- каза строго тя и закопча куфара ми.- Това е за твое добро.
- Моля...- направих тъжна муцунка и прилепих ръцете си.
- Казах не!- майка ми повиши тона си, което значеше, че е категорична.- Автобусът ти ще те чака след пет минути.- промърмори след известно време, подавайки ми куфар, заедно с телфона ми, слушалки и някакви пари.- Хайде, да слизаме.
- Ще ме изпратиш, за да се увериш, че съм се качила?- попитах съркастично, но тя кимна и тръгна към алеята, на която автобусът трябваше да ме чака, а аз я последвах.
- И не забравяй да ми се обадиш!- извика тя, махайки от отвън. Извъртях очи и напъхах слушалките в ушите си. Предстоеше ми тричасов път към място, на което не исках да ходя. Е, поне щях да намеря приятели. Или повече.
{...}
- Има двадесет бунгала и четирдесет тийнейджъра!- извика някаква ниска русокоса дама, привличайки вниманието на средно голямата тълпа.- Двадесет момчета на двадесет момичета, което значи, че ще сте смесени! За да няма сърдити, ще помоля дамите да изтеглят по едно листче от купата, така ще разберете с кого ще делите къщата в близките три месеца!- ахнах. Три месеца? Това беше някаква шега, нали?- Офелия Брукс!- повика онази ниска жена, а аз се приближих бавно до нея. Бръкнах в купата, изтеглих си листче, разгънах го и прочетох на глас:
- Бунагало тринадесет, Калъм Хууд.
- Калъм Хууд!- повтори русокоската и свирна със свирката, която бе закачена на врата ѝ. Тълпата се размърда, а от нея излезе някакво високо момче с гъста черна коса, малко по-тъмна кожа, кафеви очи и остра челюст. Той не бе по-малко разочарован, че е тук, което донякъде ми допадна.- Тъй като си за втора година тук, ще те помоля да заведеш Брукс до бунгалото ви.
- Добре, Цертер.- промърмори той и ми направи знак да го последвам. Приморено тръгнах по него, дърпайки куфара си по неравния кален път.- Защо си тук?- попита от нищото той, карайки неволна въздишка да излезе от устните ми.
- Мама ме прибра от арест осем пъти и реши, че, ако дойда тук, ще се подобря.- отговорих с бавен и мек тон. Не исках да си създавам врагове още от първия ден.- Ами ти?- реших и аз да полюбопитствам.
- Не е важно.- уснихна се самодоволно и спря пред една малка постройка.- Тук ще живеем.- подаде ми някакъв ключ и бързо изчезна из дърветата. Е, това бе интересно.
