Какво се очакваше да направя тук? Защо изобщо има такъв лагер? Говорех сама на себе си - случваше се прекалено често, защото обикновено не се разбирах с хората. Хората са егоистични същества, които очакват прекалено много неща от другите, без да дават нищо от себе си - пълна глупост! Как..
- Всички в столовата за вечеря! Повтарям, всички в столовата за вечеря!- изругах няколко пъти, защото бях извадена от дълбоките си размисли - нещо, което не биваше да бъде правено. Нахлузих си износените, скъсани кецове - не си вадете изводи; майка ми има голямо количество пари, просто тези обувки ми навяват добри спомени - и изялзох. Отначало не знаех накъде да тръгна, което си беше огромна беда, но след това видях група момчета, приблизително на моята възраст, да крачат към някаква ниска, но широка постройка. Реших да ги последвам, току-виж са ме отвели на точното място. Вървях плтно зад тях, като внимавах да не направя някакъв шум, за да не ме забележат, защото не исках да ме сметнат за психо. "Но ти си психо" реши да промърмори подсъзнанието ми. Извъртях очите си и отметнах оранжево-червеникавата си коса небрежно, често се случваше Кара да се обади, но пък рядко се случваше да я послушам.
Поклатих глава и се спрях пред мсивните дървени врати. Затворих очи за момент и си представих дебела жена, която пльосва ужасна блудкава храна, представяйки я за каша - така ставаше по серилаите. Бутнах вратите шумно, привличайки вниманието на всички, което никак не ми се хареса - очаквах разгорещени разговори и дори дребни боеве с храна, а не странни погледи по мой адрес. И въпреки всичко, вирнах нос и се наредих на малката опашка, състояща се от момчетата, които бях последвала, и още няколко непознати тийнейджъра. Всичко протичаше прекалено бавно, сякаш времето бе спряло - това ме убиваше.
- Следващия!- чух някакъв суров нисък глас, след това се срещнах и с притежателя му. Както бях предположила, пред мен стоеше дебела стара жена, с измацана престилка посивяла коса, прибрана в доста стегнат кок, и кафеви дълбоки проницаеми очи. Кълна се, тръпки ме побиха от погледа ѝ!- Спагети или пица?
- Пица.- преглътнах нервно и зачаках храната си. Секунди по-късно жената пльосна претопленото парче върху една пластмасова чиния, бутна ми чаша с някаква напитка и се провикна:
- Следващия!
Отдалечих се от нея, след това спрях и сканирах помещението за някакви празни маси; не изпитвах желание да седя до хора, защото те щяха да задават някакви въпроси, чиито отговори или не искаха да чуят или просто не заслужаваха да чуят. Бързо забелязах малка празна маса и почти затичах до нея, а, щом я стигнах, бързо оставих нещата си и се проснах. Отдъхнах си и започнах да отхапвам от пицата, която всъщност никак не бе лоша на вкус.
- Може ли?- попита някакво момче, подритвайки свободния стол срещу мен. Вдигнах глава и разгледах лицето му; сини очи, кафява коса с изрусен перчем... Беше симпатичен, затова кимнах в знак на съгласие.- Казвам се На..
- Не ми пука.- отсякох го бързо и продължих да ям пицата си.
- Това беше грубо, от твоя страна...- промърмори той някак смутено, потропвайки с ключовете си по масата. Извъртях очи, свих устни и опитах да игнорирам шумното ми дъвчене или дразнещите потропвания през останалото време, в което деляхме масата.- Някой ден ще разбера името ти.- каза момчето и си тръгна, оставяйки ме ухилена до ушите. "Браво, прогони още някого от себе си!'' рече Кара с фалшива усмивка на лице, а аз дяволито ѝ се оплезих и размахах среден пръст.
Hello, ppl.
Искам да посветя тази глава на едно момиче, което ме съпортва.. благодаря ти lavasmile12!
Също така искам да ви попитам дали харесвате историята? Моля, изразете мнение в коменатрите!
