Опитай да се влюбиш в мен

Картинката ми се губи

Вървях отново сама из града. Беше толкова пусто. Пусто в душата ми. Беше ми писнало от тази задуха,от тази тегота. Имах нужда от искренност,от любов. Като казах любов. Наскоро приключих връзка. Не беше от поредните. Той беше различен или поне така смятах. Казваше се Раян. Имаше леко дълга,къдрава коса. Хубаво, стегнато тяло. Умееше да борави с думите. Завътя ми главата още като се срещнахме. Издържахме 6 месеца,докато не разбрах че има още 2 гаджета,от които никоя не знаеше за останалите. Умееше и да лъже явно.
Както и да е. Преодолях се. Преодолях го. Плаках,но всичко свърши. Нямах силите вече да се боря за нещо загубено.
Да се върнем към разходката из големия град и моето отегчение. Беше вече късно. Може би към 22:30 вечерта. Продължавах да скитам. Огладнях и отидох до онези места за бързо хранене. Поръчах си някакъв сандвеч и зачаках. Едно от момчетата вътре ме заговори.
- Виждал съм те и преди. Често ли се храниш тук? -момчето беше високо,стройно и красиво. Кестенява коса,зелени очи,плътни устни,но у него имаше някаква грубост и ярост която ме плашеше. Очите му сякаш светеха в червено.
- Не. -отговорих хладно.
Мхм... Явно си ми позната от другаде.
- Явно... - и потънахме в мълчание.
Подадоха ми сандвича,платих и се обърнах да си ходя. В следващия момент аз бях загърната през уста и упоена. Два чифта ръце обходиха цялото ми тяло,бях вдигната и качена в някаква кола. От там картината ми се губи...