Опитай да се влюбиш в мен

С другата ще се заема по-късно!

В мига,в който слезнах от колата се почувствах използвана,унищожена,употребена,съсипана... Това не беше моят свят! Не заслужавах такава съдба... 

Ами ако си го бях заслужила? Ако всичко това ми се случва с причина? Ако трябва да изкупвам някаква вина или пък трабва да постигна нещо определено? Винаги съм вярвала в това,че всички ние - хората - имаме мисии на тази земя. И може би това беше моята мисия... Господи,говоря глупости! Не знам какво е всичко това,но определено не си представях живота си така.....

След няколко минути размишления,аз отново бях понесена на някъде от някаква груба ръка,увила се около китката ми. Това беше единя от онези гнусни типове,които ми дадоха оказанията и ме доведоха на това място. Придърпа ме към себе си и ми прошушна в ухото:

  -Кучко,още си новичка,но ще ти се налага бързо да свикваш. Заради постъпката днес,ще бъдеш наказана от шефа... вярвам, че след това няма да ти се иска повече да бягаш - засмя се нагло и ми подаде ръка - А сега да видя парите!

Подадох му банкнотите. Преброи парите,след което се ухили дявалски и ме погледна...

  - Явно добре си се справила,дали са ти доста солиден бакшиш - покашля се,а след това довърши - тоест дали са МИ доста солиден бакшиш...

Мисля че трябваше да преброя парите след като ми ги дадоха... както и да е и без това няма какво да правя с тези пари... все пак аз живеех на място,което не познавах..заобградена от хора,които не познавах..живеех живот,без свобода и дори не можех да позная себе си... Бях изгубена! 

Бяхме качени отново в буса и закарани обратно на мястото,от където тръгнахме. Аз и още едно момиче бяхме завлечени на някъде, като ни предупредиха да не разговаряме помежду си.Вкараха ни в някаква тъмна стая и ни тръшнаха на едни фотьойли. Не чакахме много...една оскъдна светлина освети пространството. Бяхме в някаква полу празна стая - срещу нас имаше средно висока маса,голям стол и нищо друго... Чу се потропване от обивки,които приближаваха все по-близо. Срещу нас се настани мъж на около 50 с бяла брада,тъмно сини очи и къса коса. Държеше пура в ръката си и точно преди да проговори,дръпна от нея. Огледа ни. Знаеше кои сме очевидно,просто сякаш ни се възхищаваше.

  - Винаги моите момичета са най-хубави. - каза с такава гордост,като че ли наистина бяхме негови притежания...но гласът му ми се стори познат...хммм,това беше мъжът,с който разговарях преди часове. - Виждам Лизи,че още първия ден си се издънила.. Ах,ти лошо момиче! Май ще трябва да те накажа,а?

Никак не прозвуча като въпрос обаче...Не отговорих нищо. Но той сякаш чакаше да направя обратното.

  - Попитах,нали така? - аз отново стоях безмълвна,а усещах че той се изнервяше...от очите ми започнаха да се спускат сълзи...страхувах се до смърт..- НАЛИ ТАКА,ЛИЗИИ!

Изтропа по масата и аз почти паднах от фотьойла. Кимнах леко с глава,което го накара да дойде и да хване раменете ми и да зарови глава в косите ми... Подуши сякаш всяка частица от главата ми...сълзите не спираха да валят, а аз не можех да направя нищо,за да ги спра. Хвана ме и ме изправи и поведе нанякъде.. Обърна се и заповяда на охраната,стояща зад нас:

  - С другата ще се заема по-късно!

Бях повлечена през тъмен коридор водещ,Бог знае къде... Усещах как вътрешно умирах....умирах от страх!