Ready to Run

Девета глава

Вече не тичах, нямах сили, както и нервите да го правя. Не трябваше да се натоварвам, не беше хубаво за бебето, а аз исках то да бъде в отлично здраве, когато се роди. При мисълта за това малко същество, излизащо от моя корем и аз - даваща му живот, направо потрепервах. Нямах търпение да го видя - неговата косичка, очичките му, малките ръчички и крачета, всичко негово. Исках да се грижа за него, да го отгледам, да стане стойностен човек, не като баща си. Наистина съжалявам, че Луи не иска това бебе. Да имаш дете е най-хубавото, да има за какво да живееш. Нещо различно от алкохол, наркотици и партита, нещо, което е трудно да избегнеш в моя свят. Всичките ми роднини са пропаднали, ето защо всички затъваме - надолу. Та дядовците на това дете са дилъри на дрога как изобщо ще мога да им го поверя? Точно така - няма да мога. Сама или не, аз съм готова.

Отново бавно и леко пристъпвах, но този път навън към края на гората, където почваше цивилизацията, която не исках да срещам, но май нямах избор.

По улиците вече нямаше почти никой, не беше късно, просто хората тук бяха скучни и се затваряха по домовете си като мишки от рано. Вървях по улицата към къщата, отнякъде се чуваше ужасно силна музика и с приближаването на имота ни започвах да виждам светлините в къщата, както и хората, които влизаха и излизаха. Ох, Луи!

Отворих вратата и отидох в хола, където се огледах, за да видя господин Томлинсън, но от него нямаше и следа. Завъртях се на петите си и се закачвах по стълбите, тръгвайки към стаята си.

Натиснах дръжката на вратата, когато груби и татуирани ръце обгърнаха тялото ми.

- Здравей, сладурче! - каза Луи, обхващайки едната ми гърда и леко стискайки я.

- Луи! - тихо простенах, а той ме бутна да вляза в стаята.

- Изчакай ме тук - каза, намигвайки ми и излезе.

Нямах намерение да го чакам, исках да се махна и да си почина някъде. Взех една раница и сложих най-важните неща вътре като дрехи, спестени пари и други неща. Облякох други дрехи и излязох от стаята, надявайки се да не го срещна и за щастие това не се случи. Излязох от къщата необезпокоявана и забелязана от много хора, но нямаше значение, никой не ме познаваше и Луи нямаше да разбере на къде съм тръгнала. Е, аз също не знаех, но просто вървях в посока центъра и там някъде щях да спра и помисля.

Ходех все така безучастно по улиците и накрая спрях, погледнах телефона си, вече беше след полунощ. Седнах на една пейка и притиснах краката към гърдите си, какво щях да правя сега. Взех раницата в себе си, прегърнах я и легнах на пейката. Затворих за миг очи и потънах в страната на сънищата.

(на сутринта)

- Госпожице, госпожице! - някой ме викаше. Отворих очи и рязко се дръпнах от човека, не го познавах.

- Какво? Какво? Моля, не ме наранявайте!

- Опасно е да седите така, приберете се - кимнах леко, колкото да си тръгне и се поогледах наоколо. Имаше толкова много хора, грееше страхотно слънчице, беше топло. Коремчето ми започваше да къркори, бях гладна. Станах от пейката и се насочих към една близка закусвалня, в която обичам да ходя. Правеха всичко сами и беше много вкусно. Отворих вратата на заведението, а малкото звънче дрънна, в знак, че някой е дошъл. Всички ме погледнаха, но после бързо се върнаха към закуските си. Отидох при касиерката и си взех разни неща, а след като ги платих, седнах на една скътана масичка, на която в повечето случай нямаше никого.

След като хапнах реших да продължа с дългата си разходка и се надявах чудото да се случи, да оправя живота си и всичко да е отново идеално. Точно както си и мислех, се блъснах във висока руса жена - доктор О'Конър. Усмихнах се като я видях, тя беше моята втора майка.

- Хей, Вероника - усмихна ми се ведро. - Как си? Не изглеждаш никак добре.

- Оо, наистина нищо сериозно - опитах се да звуча безгрижно.

- Нека седнем някъде и да видим какво е станало - каза и двете се насочихме към едно малко паркче в центъра на града.

---------------------------------------------------------------------------------

Надявам се главата да ви хареса :) Ще се радвам да чуя мнението ви!

LittleBird^^