Ready to Run

Дванадесета глава

Събудих се в малка, но добре подредена и нагласена стая. Цялата беше в розово и виолетово. Имаше малко люлеещо се легълце и кошара в единя ъгъл. Всичко беше прекрасно и вълнуващо. Детето ми ще израсне в най-прекрасната обстановка. Искаше ми се само едно нещо да променя в живота си, но благодарение на него сега ще си имам едно сладко момиченце. Знаех, че ще е момиче. Пречуствах го.

- Този цвят е отвратителен, Вероника. Ти ли го избра? Иллл. Нали знаеш, че ще е момче -усмивката ми замръзна. Този глас. Толкова познат.

- Ти? Какво търсиш тук, Луи? Мах......

- Какво мислиш, че търся? Злато? О, чакай малко. Аз вече имам злато и това си ти ииии малкия Луи. Даммм. А как ще кръстим бъдещия ни син? Може би Луи младши или Луи първи или мож......

- Стига, Луи! Престани! Писна ми от теб. Следиш ли ме? Какво искаш от мен забога? Остави ме да си живея живота -докоснах корема си. Усетих някакъв натиск и се подпрях на стената. Погледнах към Луи, който дори не ме отрази.

- Виж сега. Ще те оставя намира само и единствено ако махнеш това дете. Ако се съгласиш, добре, но ако откажеш, зле за теб - една сълза се стече от окото ми, но я изтрих. Вдигнах гордо главата си.

- Късно е. Вече съм в третия месец.

-Моля? К-как така в третия месец. Това дете не е от мен, Вероника - искаше ми се да не беше от него. Това е единствената ми мечта.

- Напротив, Луи. Точно преди три месеца ти преспа с мен. Тогава беше " първата ни брачна нощ". От тогава са минали точно три месеца, но явно си бил много зает да чукаш поредната си зарибявка и да ми натякваш да махна нашето дете. Може и да не искаш, но аз ще го задържа и ще се грижа за него. Вече имам дом и семейство. Доктор О'Конър е вече моето семейство, а сега моля те напусни или ще извикам полиция.

- Идваш с мен! Отиваме на доктор, за да ти докажа, че това нещо не е мое и никога няма да е мое - въздъхнах. Бях на път да се разплача, отново. Тези три месеца бяха най-ужасното нещо в моя смотан, скапан, съсипан живот.

- Вер... Той какво прави тук? Как влезна в дома ми? - най-накрая -Добре ли си, миличка? Хайде ела да хапнеш нещо, а ти се омитай от тук. Не искам безотговорни хора в дома си.

- Сигурна ли сте, че искате да подкрепите една бедна и глупава жена с излишен товар? Аз мога да ви направя богата, доктор О'Конър. Само искам едно единствено нещо от вас и ще живеете в палат до края на живота си. Изгонете Вероника. Само това и ви обещавам всичкото богатство на света - погледнах към докторката. Болеше ме, че Луи иска да продаде живота ми, но най ме болеше, че иска да убие едно малко и невинно същество.

- Как можа да си паднал толкова ниско, Томлинсън, но какво да очаквам от човек като те!? Страх те е от едно от най-прекрасните чувства на света, а именно да почустваш какво е да си баща. Какво е да гледаш как расте собствената ти кръв и плът. Да се смееш с него и да тъжиш с него. Това момиче до мен. Ти не я заслужаваш. Не заслужаваш и детето си - сълзите бликаха като водопад от очите ми. Това беше най-силната реч изричана някога. Това бе и истината.

- Знам - това бяха последните думи, който бяха изречени от устата на Луи преди да напусне стаята. Изпитах празнота в себе си. Исках да го спра, но не можех.

- Хайде, мила. Нека слезем за закуска - тръгнах след нея, но ми причерня. Всичко ми мина като лента пред очите. Дочух вик, но след това не помня нищо.

-----------------------------
Надявам се главата да ви хареса, съжалявам за забавянето :)

1D2624