Game over(but not so over)

Началото е краят

* * * * * *

Вселената е пълна с галактики,породени от черни дупки,разрушения и други подобни физични-астрономични трагедии,които не мога да назова,поради мозъчната ми ограниченост.Дори нашата,така наречена, "Слънчева система" нямаше да съществува,ако не бе дошъл краят на една звезда.И нас нямаше да ни има,ако динозаврите не бяха измрели през Ледниковия период.Поне така го обосновават научно.
Началото винаги започваше с края.Един трябва да си замине,за да се роди друг.Такава беше политиката на нашия непрокопсан свят.Смъртта,обаче,не ме плашеше...даже бе нещо сладко,което очаквах с нетърпение...

* * * * * *

Намирах се на погребение.Ирония,а?Дъждът ромолеше уморено,тежките му сълзи бяха безкрайни като печала,който остави жертвата след себе си.Сивите облаци също се бяха събрали да гледат,едрите им пухести тела покриваха цялото небе по начин,наподобяващ този на спускащ се черен воал.Цялата картина всяваше неизпитано досега страдание.
Спящото в ковчега момиче бях аз...Шегувам се!Това не ви е някаква фентъзи история.Всъщност бе най-добрата ми приятелка.
Звънлив смях огласяше опустелия духом двор.Не можах да се сдържа.Беше забавно как тя умря толкова лесно,а аз цял живот се опитвах и опитвах...за съжаление безуспешно.Моля ви,не си мислете,че си мразех живота или,че ми се бе случило нещо,което е оставило перманентен отпечатък в съзнанието ми и ме е отказало от това да продължа съществуването си.Не,нещата бяха много по-прости-Смъртта имаше много какво да ми предложи.Вместо да се занимавам с учене,търсене на работа,мъж,деца и да преминавам през всичките ежедневни драми на един обикновен човек (Казвам обикновен човек,защото очевидно не се смятах за такава.),можех просто да взема един нож,да го промуша в сърцето си и да позволя на спокойствието и чернотата да ме обвият.Питате се "Какво,по дяволите,те спира?!?".Повярвайте ми,ако знаех отговора на този въпрос,щях веднага да ви отговоря.
По някаква странна причина всеки път,в който се опитвах да отнема живота си,ме хващаха точно навреме или другият случай-някой умираше вместо мен.
Кълна се,изпробвала съм всичко:ножове,резачки,душене,пистолети,хапчета-Всичко! Последният път се опитах да скоча от близката недовършена сграда до къщата ни.Най-добрата ми приятелка Маги,реши да се прави на герой и се пробва да ме спаси.Още с първата си стъпка на ръба на скелето загуби равновесие,залъкатуши се като есенно листо и падна.Късметлийка.
Нов прилив на безспирен лудешки смях излезе из изсъхналите ми напукани устни.Баща ми ме погледна строго.Пръстите му намериха мястото си на кръста ми като ме скастри бързо с едно болезнено сръчкване(Не понасях болка,напомняше ми,че все още бях жива.).Да,родителите ми,почакайте,целият град ме мислеше за изкуфяла.То пък беше един град,по-скоро малко набожно градче,сгушено в близост до Бостън.Проблемът не беше в това,че градчето имаше размери на село...Не...Хората тук бяха твърде ограничени.Те не избягваха от канона,притесняваха се,че Бог ще ги накаже...ХА ХА ХА ХА ХА,съжалявам,че ще трябва да го чуете точно от мен,но Той...не съществува!Всички вие се молите на вятъра.Всички религиозни войни са започнати от болни мозъци като вас,които смятат,че светът е създаден от някаква по-висша невидима сила.Все едно се борите чий въображаем приятел е по-добър.Дали Аллах или Исус,все тая!Религията е измислена,за да ви предпази от болезнената истина.Няма Прераждане,няма Грехове,няма Рай,нито Ад.Веднъж умреш ли-Край! ХА ХА ХА ХА ХА,просто изчезваш!Не е ли красиво?!?Вие живеете,за да оставите нещо след себе си.Вие съществувате за Него.А аз...аз живея,за да умра.
Огледах се,леко приглаждайки къдравата си червена коса зад ухото.Гостите на погребението ме гледаха.ХА ХА ХА ХА!Гледайте ме!Радвайте ми се!Мразете ме!Не ме интересува!Защото много скоро щях да изчезна...Завинаги!Само гледайте!
Чифт пронизващи зелени очи се вплетоха в моите кафеви.Усмихнах се възпитано(Можеше да съм луда к*чка,но бях луда к*чка с маниери.).Младото момче прехапа плътната си,доста дебела,долна устна.И той ме съдеше,нищо ново под слънцето.Кафявата му,наподобяваща милиони иглички,коса стърчеше мокра,сребристи капки се стичаха по разголения му блед врат.Изобщо не беше секси.
Направих се на срамежлива и погледнах към калната пръст под краката си.Забих нос в черния си шал.Миришеше на кръв.
Точно преди да тръгнем за погребението,докато "уж" се оправях,взех самобръсначката на майка ми(доведената ми майка),за да си прережа гърлото.Бях успяла да направя само една драскотина,преди доведената ми сестра да влезе.Тя бе изпищяла при вида на тънката струйка алена кръв,шуртяща надолу по врата ми.Аз й се усмихнах,наметнах си шала и я подминах с обещанието,че нямаше да умра...поне не днес.Исках да умра на някоя слънчева Неделя,в месец,който бе четно число.Така планирах да срина всички вярвания,че Неделята е "Денят на Бог".Вече щеше да е "Денят на Карийн". Смешното в цялата тази работа бе,че дори името ми бе психарско.Баба ми,майката на баща ми, се бе самоубила няколко дни преди раждането ми.Била се увила в кабели и влязла в пълната вана.Познайте как се е казвала-Карийн!Е,аз също изпробвах този начин за смърт.Както сигурно сте се досетили,провалих се.ХА ХА ХА ХА!Сега като се замислих...Когато съм се родила,майка ми сто процента ме е погледнала в малките луди очички и е знаела,че ще съм точно като баба(Интересен факт:Майка ми е починала веднага след като е произнесла името ми с последен дъх.Случайност...не мисля.).Заради това с кабелите,семейството ми лиши цялата къща от технологии.Нямах телефон,а вратата ни дори работеше с хлопка.
За какво говорех преди да започна тази безполезна тирада за миналото си?А,да...та...Момчето продължи да ме гледа.Жалко,че аз нямах интерес към гаджетата или любовта.Гледах да страня възможно най-далеч от такива неща,защото ако случайно се привържех към някого,щях да намеря смисъл да живея,а това щеше да доведе до края на моя план.
Погледите му станаха неудобни.Какъв му беше проблемът?!?Обърнах се,за да го гледам по същия налудничав начин.Изненадах се,когато видях,че от него нямаше и следа.Перко...ХА ХА ХА ХА!Кой го казва?!?
-Нека изпратим милата на всички Маги!-свещеникът прикани присъстващите на една последна молитва.Отворих уста и безмълвно раздвижих устните си.Предпочитах да се врека на извънземните,тяхното съществуване бе по-достоверно( И не го казвах само,защото бях американка.),отколкото да богослужа на глупавата църква,която до преди две години си мислеше,че в мен се бе вселил демон.После разбраха,че нямаше никакъв демон в мен.Аз бях демона...ХА ХА ХА ХА ХА!Какво ми ставаше?!?Днес бях изключително забавна!!!Обърнете внимание на сарказма ми.
-Не знаеш ли проповедта?-един дълбок непознат мъжки глас ме стресна.С недоволство и неприкрита досада,разбрах,че бе зяпащото момче от по-рано.Явно ме бе намерило за интригуваща или привлекателна.Набързо се изхрачих на земята с надеждата,че това ще го отблъсне.Той се усмихна.Забелязах,че кучешките му зъби бяха леко криви,но не по онзи гаден начин.Приличаха на вампирски.
Щом видях сравнително чаровната му усмивка,трябваше да го разкарам с план Б).
-Виж момче,имам си гадже.Нямам намерение да му изневерявам.-физиономията му показваше,че бе отвратен.Той повдигна вежда.Едва сдържаше смеха си.
-Съжалявам,че ще те разочаровам сладка,но си имам приятелка.А и не си точно мой тип.-направих се,че думите му не ме засегнаха.Вдигнах глава нагоре и се взрях с най-тъпия си възможен поглед.Това го накара да се засмее.Звучеше като раждащ слон(Тук искам да отправя искрените си извинения на всяка засегнала се майка слоница.Върхът сте слонове!).-Изчерви се.-отбеляза той ,след което се намръщи,все едно си бе спомнил нещо тъжно.Секунда по-късно отново започна да се смее.Сведох глава засрамена.Явно не бях много веща в комуникациите,а?
-Ако не за това,тогава за какво дойде?-беше мой ред да повдигна вежда.В миг смехът му секна.
Ами да ти призная...изглеждаше меко казано неадекватно сам-сама без текста на проповедта...Реших,че като син на главния свещеник,трябва да помогна.- меките му на вид бузи порозовяха.Огледах го от глава до пети.Нищо във външния му вид крещеше "Внимание,син съм на проповедник!Ядосаш ли ме,ще те халосам с Библията!".Ако не ми беше казал,нямаше да се досетя.
-Нямам нужда от помощ.Можеш да си вървиш.-отговорът ми бе груб,ала не ме интересуваше.Най-много от всичко исках да го разкарам,по един или друг начин.
-Е,няма ли да ми кажеш поне името си?-попита той с лека,но насмешлива усмивка.Ядосах се.
-ХЕЙ,ТИ НЯМАШ ЛИ СИ ЛИТУРГИЯ ДА ВОДИШ ИЛИ ДА СИ ПОП НА НЯКОЯ СВАТБА?!?ЧУПКАТА!!!ДОЙДЕ ДА МИ ПОМОГНЕШ,НО АЗ НЯМАМ НУЖДА ОТ ПОМОЩ!СЛЕДОВАТЕЛНО НИЩО НЕ ТЕ ЗАДЪРЖА ТУК.-лицето ми стана горещо,млъкнах,с цел да нормализирам дишането си.Добре,че проповедта бе достатъчно шумна,че никой да не ни обърне внимание.
-Ок...първо аз не съм поп и второ-Кой е казал,че идвам само,за да ти помогна?
Заслушах се.Набожната песничка бележеше края си.Трябваше да потрая Поп-Младши още съвсем мъничко,след което щеше да се превърне в един незначим проблясък на моя живот.Докато се опитвах да не му обръщам внимание чух,че той все още говореше.
-Името ми е Джонас.Обичам да играя видеоигри.Хайде сега,моля те,се представи.-каза той в рима,което почти ме накара да се усмихна...почти.
-Казвам се Карла.Само това ти трябва да знаеш.-кафявокосото момче се зарадва.Само да знаеше как го лъжех.
Проповедникът-свещеник-поп завърши своето сбогуване.Машини започнаха да заравят гроба.Ех,така и не си казах сбогом с Маги и бебето й.Мхм,беше бременна в третата седмица.Много жалко,че никой не знаеше.Дори бащата.
Джонас ритна една насъбрала се в купчинка от мравуняк пръст.Краката му бяха огромни.Кльощави,но дълги,завършващи със стъпала поне 47 номер.
-Аз,май че трябва да тръгвам.-каза той и погледна земята отчаян,сякаш не искаше да си ходи.
-Явно да...-отвърнах аз като прикрих напиращата да излезе радост от раздялата.Протегнах ръка и се здрависах за довиждане.Помнете-к*чка с маниери.Той стисна ръката ми обратно.Неговата беше много по-голяма от моята,сигурно бе по-голяма и от лицето ми.Какъв бе този исполин?!?Отделих се от него.Позволих си да се усмихна поне веднъж,макар фалшиво,и плавно тръгнах към баща ми,който вече вървеше към колата.

Здравейте,искам да се извиня,ако съм обидила някой с тази глава.Не се подигравам нито на атеистите,нито на асексуалните,нито на тези с починали роднини. Иначе,надявам се историята да ви хареса. В случай,че се заинтересувате пиша още една история заедно с двама приятели. Казва се "Скрепени заедно".
-Мария