Game over(but not so over)

Една неочаквана среща

                       *  *  *  *  *  *  *  *

                Странно е как хората идват и си отиват. Не, че обръщам особено внимание на това явление, просто го намирам за безсмислено. Защо му е на някой да задълбочава отношения с човек, който смята да го напусне? Единственото нещо, с което би бил "облагодетелстван" от цялата тази простотия, е една пронизваща и продължителна болка в душата...
                 -Карийн! Слушай ме,за Бога! Пак си се отвеяла нанякъде!- нахалният ми съученик прекъсна потока от дълбоки мисли. Обърнах се към него с най-неутралната  си и незаинтересована гримаса,която лицето ми позволяваше да направя:
                  -Какво искаш Сам? Не виждаш ли, че вмомента твоите глупости не са ми интересни?!? Омръзна ми всеки път да ти повтарям, но си търсещ внимание ПРА-ВЕЖ! - погледнах го в кристално сините му очи. Ако човек се взираше в тях за по-дълго време, щеше да разбере точно колко комплексиран и самотен бе този досадник,криещ се зад маската на "Придворният шут".
                  Сам... Като се замисля Сам си беше едно съвсем обикновено средностатистическо момче с твърде голямо и най-вече преправено его. На външен вид бе хубав, нямаше да оспорвам  този факт. Бе дарен с незагиваща харизма и чар,от които целият клас се дразнеше. (ХА ХА ХА ХА! Каква изненада! И аз ходя в гимназия! Кой да предположи, че такъв Кукувелник като мен е приет ,изобщо, в някакво мероприятие?!?) На мен лично , този безделник не ми правеше проблеми. Макар несъобразителен и понякога невъзпитан, имаше нещо успокояващо в дълбоките му леко дръпнати очи, късо подстриганата му кестенява коса и симпатичните очила. Той и доведената ми сестра- Лина, бяха единствените, с които евентуално можех да завържа разговор, ако въобще ми се наложеше да говоря.
                    -Карийн! Това е важно! Е, не толкова важно, но все пак... -прекъснах го преди да продължи да ми надува главата с дълги обяснения. Този определено трябваше да потърси в речника думата "плеоназъм". Така щеше да разбере какво главоболие причиняваше на слушателите си повреме на дискусия.
                   -Имаш право на десет думи, с които да ми кажеш какво се случва.- отсякох аз като го погледнах гадно. Сам от своя страна се ухили и постави ръце пред себе си ,така че да навлизат в полезрението му, което заради очния му проблем бе sehr (много-от нем.език) намалено.(ХА ХА ХА!Познахте,учим немски!)
                  -В класа ни...- той се спря и преброи колко думи бе употребил до сега.- ...ще идва нов ученик,моят най-добър приятел. - плеснах го здраво през ръцете.
                  -ТОВА СА ЕДИНАДЕСЕТ ДУМИ,ГЛУПАКО!МИСЛИШ, ЧЕ НЕ МОГА ДА БРОЯ ЛИ?!? ТЪПА ЛИ МЕ НАРИЧАШ ПО ТОЗИ НАЧИН?!? -започнах да крещя като побъркана, привличайки вниманието на целия клас. Какво да кажа,често ми се случваше да получавам пристъпи на ярост. Те са си виновни, че не са свикнали. Нямаше да ходя на психолог само заради подплашените задници на съучениците си. Който мислеше обратното, можеше спокойно да го...Ду-ха!
                 Погледът на Сам се разшири. Очите му се превърнаха в светлосини водни топки. Налудничавата му елфска усмивка беше странен начин да откликнеш на такъв изблик. Това момче май бе единственото , което не се плашеше  от мен.
                 Набързо възвърнах предишното си положение, удобно отпусната на парапета на прозореца. Спомените , затова как за малко щях да скоча, ако не беше този прост елф до мен ,ме успокоиха донякъде...(Да си призная,исках да опитам отново, но знаех,че с толкова много хора в проклетото даскало, нямаше как да се случи!!!)
               -Лудата Карийн напусна ли?- попита той изпод очилата си. Очевидно това беше неговото название за моите психични отклонения. Но на мен, по някаква странна причина, ми допадаше.
              -Кой е най-добрият ти приятел? -попитах аз само и само, за да не отговаря на нeудобния въпрос.
              -Радвам се, че попита. Виждам, че си много заинтригувана,нали? -за пореден път днес, Сам ме "дари" с марковата си елфска усмивка. Честно да ви призная, няколко пъти разсъждавах над това дали да не го пратя на Северния полюс. Ако не се сработеше добре с елфите и Дядо Коледа, поне щеше да замръзне или с малко късмет можеше да го изяде някоя бяла мечка.Почакай!Защо ми беше да изпращам него като можеше да изпратя себе си.Надявах се Дядо Коледа да е канибал.Такава смърт щеше да е 120 пъти по-епична! Представете си по новините " Момиче бе изядено от любимия на всички Дядо Коледа! Бъдете предпазливи в чий скут сядате в Мола! ".
                   Докато задълбочено размишлявах оригинални начини за смърт (Да,Дядо Коледа съществува и не се шегувам. Е, няма летящи елени, но пък има гвардия от миниатюрни хора с повечко време и малки,сръчни ръце.), Сам продължи да си бърбори:
                 -Ъхх...извинявай,но за какво говореше...- дори преди да мога да завърша въпроса си, синеокото момче ме затегли към огромния училищен коридор...най-омразното ми място. Беше твърде голям... Сега ще ме попитате какъв ми бе проблемът с големите пространства. Е, истината е, че размерът не ме плашеше, а фактът, че сред всички тези хора, сред цялата тази глъчка и незатихващия смях...бях сама...точно като мъртвец,бродещ сред живите. Бях там, стоях , дишах , но в същото време не ме виждаха или поне не искаха да ме виждат. Най-подходящата дума, с която бих се описала, в този свой момент на паника и безмълвие, би била-сянка. Тя е винаги там, точно до теб, следва те навсякъде , но е неодушевена, една незначителна част от Материята. По същия начин се чувствах и аз в училищното общество. И дори да не бе приятно, така исках да си остане.
                    -Идиот! Пусни ме! Накъде ме водиш! -отчаяно се опитвах да се отскубна от здравия му хват. За щастие поне спря.
                    -Нали ти казах...отиваме да те запозная с приятелите ми.- той ускори  темпото си и дори започна да прави по-сигурни и уверени крачки. Плашеше ме...
                    -Не искам да се запознавам със забилите ти приятели! Добре съм си и сама! Нямам нужда нито от приятели, нито от теб! Сега ме остави да се върна в класната стая! -последните няколко изречения прозвучаха като гореща молба...ГНУС! Карийн никога не се молеше, още по-малко пък жалваше.
                  Мятах се като риба на сухо. Копнежът ми да се махна и да умра в някоя канавка се завърна с пълна сила. Каквото и да правех Сам само се озъбваше със стокаратовата си усмивка и ме затегли дори по-силно. Китката ми беше подута и червена. Перфекто!!!Само още малко и можеше да пукне вена. Нямаше да умра,със сигурност, но щях да вляза в болница, а там възможностите да се самоубия нарастваха с поне тридесет процента. Не бяха много, но в никакъв случай не бяха малко.
                Бях затворила очите си. Мислех си, че ако ги отворя, изпълнените с ненавист и отвращение , погледи на учениците щяха да ме изпепелят.
                Изведнъж настана тишина. Чувах само лекото поклащане на есенните листа и болезненото свистене на вятъра, наподобяващо вопли на овдовяла жена или на трогателна рок балада от 90-те години. Сам ме пусна. Стреснах се. Не очаквах да ме пусне.
                Склопените ми очи бавно примижаха на внезапната ярка естествена светлина само, за да бъдат ограничени от една листовка, отвяна надалеч от прохладния Борей, (др.гр. Митология-бог на студения вятър;Нали знаете как обичам да се подигравам с богове ХА ХА ХА ХА!)която се разби право в лицето ми. В ушите ми зазвуча "прекрасният" смях на Сам, наподобяващ Хелоин версия на Коледна песен. По-добре да се смее така, отколкото да звучи като раждащо с Цезарово сечение животно. Кой се смееше така? А, да...онзи пич...синът на попчето...Как му беше името...Поп Младши?
                 Ударих челото си хем, за да премахна рекламния лист хартия, хем да се самонакажа за кратката си памет. Дори един орангутан помнеше повече от мен.  За втори път ме удари еуфорията от цветове и контраст,която за по-лесно наричах Природа. Вече бе по-лесно да привикна с яркостта на този сравнително мрачен ден.(ХАХАХА!Я, виж ти-оксиморон!)
                -А,ето ги!- Сам най-сетне бе спрял да се подиграва на непохватността ми и сега щастливо гледаше към хоризонта. Очевидно , връщащи се от близкия маркет, се задаваха три фигури. Две по-големи и една по-малка,която изоставаше от първите. Синеокият размаха ръце като авиодиспечер. Дори да имахте проблеми със зрението, нямаше как да пропуснете ентусиазираните му птичи движения.
               Фокусирах се върху приближаващите хора. Засега можех да кажа, че бяха две момчета и едно момиче. Въпроси от сорта на "Кои са те?" и "Момент...Сам наистина има приятели?" възбудиха любопитството ми, което в моя случай не бе здравословно. Нека приемем, че това, което щях да направя, бе нещо като научен експеримент. Щях да се запозная с тези така наречени "приятели", и от там насетне щях да ги отпиша от живота си.
               Сам приглаждаше перчема си, което ме накара да се почувствам неловко, имайки предвид колко рошава и неопитомена изглеждаше косата ми.(Кълна се,не винаги бе такава!) Реших да прибера няколко кичура зад ухото си и с пръст оправих веждите си, които бяха моето богатство. Можеше да съм неотразима, но ако веждите ми не бяха изрядни, нямаше да ме видите навън...или ,където и да е.
               В старанието си да се приведа във вид, не забелязах, че фигурите от по-рано бяха дошли. Сам радостно поздравяваше и раздаваше пет на две много по-високи момчета. Това, което ми грабна окото, бяха чифт болезнено познати бели кецове и огромни стъпала. Съмненията, че можеше да е наистина той,не ми позволиха да надигна глава.
               -Алън,добре дошъл в нашето училище!- избумтя натрапчивият глас на Сам.
               -Благодаря.- отвърна едно от непознатите момчета. По тона му си личеше, че му беше също толкова неудобно, колкото и на мен.
                Трети чифт обувки се присъедини. Червени Converse, а? Никога не съм харесвала тази марка.
                -Тъпак!-чу се сладникав женски глас.-Виждаш, че ме изпреварваш с тези свои чапати крайници! Защо не ме изчака!-момичето се задъхваше леко. Последва звук от лек шамар. Срещата беше между ръка и яке.- Къде са ми цигарите? -попита тя разсърдено и нечий цип бе разкопчан. Последва шум, наподобяващ ровичкане. Повдигнах леко погледа си, колкото да видя говорещото лице.Лол...беше гном. Заключена между две "кули", тя тънеше пред височината на другите присъстващи. И да добавя...беше сладка...казвам го като асексуална, което само по себе си си бе огромен комплимент. Кръглото й лице бе съсредоточено в това да запали цигарата в ръката си с розова запалка...с пеперудки?Та...беше натурална,не носеше грим, може би само малко спирала. Очите й бяха големи и сини, но за разлика от тези на Сам, нейните навяваха по-скоро детска невинност, отколкото спокойствие. Лъхна ме странна миризма. Това не бяха обикновени цигари. Момичето пушеше трева. Не, че някой щеше да й каже нещо...все пак от година насам марихуаната беше легална при нас...използваха я за лекарство. И аз пушех преди да разбера, че помагала за лекуване на болести. Аз исках да умра, не да си прилагам странни лечения. Ох...пак се отплеснах! До къде бях стигнала?!? Вярно...момичето...Косата й бе къса до раменете, тук-там се виждаха малки очастъци, където беше цветна- розово, зелено, оранжево, синьо. Все едно някакъв гей й бе повърнал отгоре (нямам нищо против гейовете) или пък бе взела няколко маркера и бе намацала краищата си. Макар глупаво, не мога да не й призная, че и отиваше. Приличаше и звучеше като героиня от някоя японска анимация.
                    -Извинявай...-промълви ужасно познат глас като прокара огромната си ръка през косата на ниското момиче. Сякаш се извиняваше не заради големите си крачки, а за нещо много по-важно, което не можех да доловя. Трябваха ми повече парчета, за да сглобя пъзела. Голяма ръка ли?!?
                  Моментално изправих главата си. Тъжното лице на момчето се превърна в самодоволна усмивка , щом ме видя. Зелените му очи за втори път се засякоха с моите...
                  -ПОП МЛАДШИ?!?