Haunted house

Това не е всичко?

След като вечерях с баща ми се качих в стаята си и отново започнах да разлиствам една по една страниците на дневника. Прочитайки го за пореден път, аз го захвърлих на земята и лунните лъчи, влизащи през прозореца ми осветиха последната страница. Вглеждайки се внимателно, аз забелязах следи от букви, може би отпечатък от откъснатата страница. Отново грабнах дневника, извадих един молив и започнах леко да драскам по празния лист, с надеждата, че ще мога да разчета отпечатаното. И наистина - там, където имаше букви стоеше бяло, за разлика от останалото. Ясно можех да разчета надписа:

"Гората е ключът към таѝната опасна,
правилното място ще достигнеш по къпинова пътека тясна"

Какво ли значеше това? Надявах се това място да е отговорът. Бях решила още на другия ден да намеря тази пътека и да отида там. Но какво ли щеше да се случи до утре.. Много ме беше страх. Ами ако чуех шум? Крясък? Стъпки?! Сърцето ми бумтеше като лудо и не можех да се успокоя. Изведнъж вратата се отвори. За мое успокоение това беше баща ми - дойде, за да ми пожелае лека нощ. Беше време да си лягам. Подготвих се със слушалки, плюшеното ми мече - Теди и се завих през глава. Очаквах да се случи всичко. Сърцето ми биеше учестено, но аз се опитвах да се успокоя с музика. Бях я усилила толкова много, че каквото и да ставаше около мен, да не чуя нищо. Или поне така се надявах. По едно време съм заспала..
Сънувах изключително странен, но и доста плашещ сън:
Стоях до прозореца и наблюдавах белите рози, когато изведнъж някой ме хвана за рамото. Обърнах се, но там нямяше никой. Когато погледнах пак през прозореца, вместо белите рози видях черни гробове.
Толкова се изплаших, че се събудих, обляна цялата в пот. Музиката още се чуваше. Спрях я и за миг се опитах да се успокоя от кошмара. Тогава чух скърцането на вратата. Тихо се отвори и сякаш някой влезе в стаята. Аз стоях неподвижно. Сърцето ми щеше да изскочи от гърдите. Чуваха се стъпки, които приближаваха леглото ми и ставаха все по-лесно доловими. Умирах от страх. Изведнъж всичко заглъхна. Не можех да помръдна. Стоях неподвижно около 5 минути и реших отново да пусна музика на слушалките си, опитвайки се да се абстрахирам от всичко и да се поуспокоя. След около час, когато вече бях превъртяла плейлистата си, успях да заспя.
На сутринта се събудих и, след като се уверих, че всичко е свършило, слязох долу. Там беше татко.
- Да си чул нещо през нощта? - попитах. Той поклати глава. Само аз ли чувам всичко това? Защо съм наказана да изживявам този ужас, без никоѝ да може да ме разбере? Бях толкова нещастна и изплашена. Тогава се сетих за пътеката с къпините, по която трябвяше да мина. Закусих набързо и тръгнах.
Дълго се скитах из гората, в търсене на въпросната пътечка, но без успех. Слънцето грееше толкова силно, че не се издържаше и за това реших да се върна обратно. Точно преди да вляза в къщата видях една тясна пътечка в края на гробищата, оградена от къпинови храсти. Ето къде е била. Въпреки че ме беше страх да мина през гробищата, събрах смелост и се затичах към пътеката. Стигайки началото и, аз бавно и предпазливо закрачих между храстите. Пътеката изглеждаше безкрайна - вървях близо 15 минути, но не свършваше. Не се отказвах и продължих навътре. Изведнъж се озовах пред едно огромно дърво, чиѝто дънер не се виждаше от дългите му, лентовидни клони. Минах през тях и видях нещо уникално - прекрасна снежнобяла роза, растяща точно до дървото. Приближих се и забелязах хартия, навита на руло и забита в кората на огромното дърво. Грабнах листчето, разтворих го и видях следните думи:

"Друго дневниче веднага ще намериш,
щом на дървото ти се покатерииш"

Вдигнах глава нагоре и видях древник, досущ като другия, завързан за един от клоните. Трябваше да намеря начин да се покатеря на дървото. Обходих дънера му и видях няколко клона, по които можех да стигна до короната на дървото. Покатерих се, достигнах дневничето и слязох долу. След това се прибрах, за да го прочета.