Timeless time

Chapter 2. - Nice name. (1114 words)

- Добър вечер, красавице. - възрастния мъж ме изблъска обратно в стаята и заключи след себе си. С бавни крачки започна да се приближава към мен. - Защо си сама? - усмивката шареше по изпитото му от възрастта лице. Наболата брада бе само допълнение към грозната картинка. Запристъпвах назад уплашено. Как бих могла да избягам? Той бе запречил пътя към вратата и единствения изход беше терасата, намираща се зад мен. Господи, немислимо е да скоча от четири етажна сграда. Оглеждах се, търсех варианти, но други нямаше. Изтичах, минавайки от другата страна на леглото. Чувствах се по-сигурна, когато имаше нещо между нас. Смехът и дрезгавия му глас закънтяха из стаята.
- Недей да бягаш, няма да те нараня. Само ще си поиграем.-
подът изскърца, този път по-шумно, заради големите му крачки. За секунди вече беше до мен, сграбчи ме за раменете и грубо ме блъсна срещу леглото. Веселото му изражение вече бе заменено от суров поглед, обхождащ тялото ми. С лявата си ръка хвана китките ми и ги вдигна над главата ми, а другата плъзна по бедрото ми. Изкрещях, гърчех се, ритах го, правех всякакви опити да се измъкна от хватката му, ала всички бяха напразни. Тежестта му върху мен пречеше на движенията ми. Изкрещях с всичка сила, но ръката му се премести върху устата ми.
- Тихо, малката. - той доближи лице до моето, силно и грубо, целувайки врата ми. Дланта му спираше виковете ми, докато целувките, слизащи към ключиците ми, продължаваха все по-надолу. Няколко сълзи се претърколиха по двете ми бузи, а аз продължавах да се гърча. Усещах миризмата на алкохол навсякъде, дрехите му бяха износени, видът му беше отвратителен. Той премахна дланта си и я постави върху долнището ми. Започна леко да го издърпва надолу, а аз плачейки изкрещях за пореден път. Този път той заглуши виковете ми с устните си. Стисках силно моите, гледайки всяко негово движение. Извъртах главата си, но той бързаше отново да се добере до устните ми. Ръката му дърпаше долнището ми все по-надолу, когато силно тряскане на вратата прекъсна действието му. Младо високо момче връхлетя в стаята и веднага се втурна към възрастния мъж. Рязко го издърпа и го блъсна в стената зад него. Намести се срещу лицето му, като беше хванал блузата му.
- Да не съм те видял повече! - изсъска срещу недоумяващия мъж. - Този път няма да ти се размине, ясно ли ти е? Нещастник! - момчето отдели тялото на мъжа от стената и след това отново го блъсна. Няколко юмрука се разбиха в челюстта му, носът му бе разкървавен. - Изчезвай оттук! - последваха три ритника преди момчето да го изхвърли от стаята. Той отвори шкафа взе едно чисто одеало и се върна при мен, внимателно завивайки ме.
- Добре ли си? - притеснения тон показваше загрижеността му.
Аз само кимнах, свеждайки поглед към земята. Чувствах се засрамена, унижена, жалка, използвана. Той извади телефона си, като бързо набра някакъв номер.
- Ало...да...намерих го...отново...погрижете се да си получи заслуженото...надявам се, Джак. - и затвори.
- Аз съм Майлс междудругото. Не е нужно да ми казваш името си. Той направи ли ти нещо?
Продължавах да гледам земята този път неспособна да направя, каквото и да е движение.
- Мамка му, казах му, че извърши ли подобно нещо още веднъж веднага ще го тикна в затвора. - той се изправи и нервно закрачи напред назад, доколкото тясното пространство го позволяваше. - Писна ми да ме използва! - повиши тон. - Това, че синът му работи в полицията не му дава правото да прави каквото си иска, по дяволите! - юмрукът му се заби в стената. Той издиша шумно и седна на леглото до мен. Свъси вежди и хвана главата си. - Само главоболия. Това получавам, заради глупостта си. - този път звучеше отчаяно.
Мъжът, който се опита да ме изнасили е негов баща?
- Да, той ми е баща. - продума той, сякаш прочел мислите ми. - И за жалост се налага винаги аз да съм този, който му спасява задника. - нотката раздразнение си личеше в гласа му. - Виж, не знам какво ти е причинил и няма да ти говоря празни приказки, убеждавайки те колко добър човек всъщност е той, защото не е така. - Майлс си пое дълбоко дъх - но мога да те уверя, че този път ще си получи заслуженото, а ти ще си в безопасност.
Още една сълза се спусна по бузите ми. Той явно забеляза това и веднага се приближи до мен, избърсвайки я с дланта си.
- Не си длъжен да поемаш отговорност за действията му. - рекох, уверена в думите си. Припомних си, че съм тръгнала с цел. От сега нататък трябва да съм много по-внимателна.
- Знам. - отвърна простичко той.
Изправих се, махайки одеалото от гърба си и бавно се приближих до мръсното огледало насреща ми. Гледката не беше толкова зле, колкото си мислех. Нямах грим, който да се размаже и единственото, което не бе на мястото си, беше косата ми. Взех малката четка и започнах да разресвам косата си и след като приключих я прибрах в стегнат кок. Врътнах се на пети, а объркания поглед на Майлс се срещна с моя, който напълно му контрастираше. Бях спокойна. Прекалено спокойна, предвид ситуацията.
- Нима в момента се интересуваш от външния си вид? Не искам да те обидя, но случилото се, би трябвало да те травмира за доста дълъг период. - подпирайки лактите си назад върху леглото, очите му изучаваха лицето ми.
- Не ми се случва за първи път. - повдигнах рамене. - Имам по-важно нещо, върху което да се съсредоточа. - усмихнах се криво.
- Значи и преди са...?
- Това, което баща ти ми причини е нищо в сравнение с... - преглътнах нервно и премигах няколко пъти - ...миналия път.
- Извинявай, нека не говорим за това. Виж, може да дойдеш и да останеш в апартамента ми, а на сутринта да продължиш с "важното нещо".
Кое е по-страшно? Да остана в този мотел, свърталище на пияници или да отида в апартамента на непознат, чийто баща щеше да ме изнасили? Не, не можех да си тръгна с него.
- Бих могъл да остана тук до сутринта. Знаеш, за да не си сама.
Кимнах в знак на съгласие и се усмихнах.
- Благодаря, Майлс.
Това беше най-разумният и елементарен вариант. Огледах стаята. Но къде ще спи?
- Ще спя на креслото. - той грабна едно от одеалата и го постла върху старата мебел. Тази негова игра с четенето на мисли започва да ме плаши. При отпускането на тялото му опърпаното кресло изскърца, карайки вината в мен да се пробуди. Да, ще се чувствам виновна толкова спокойно да се разположа сама върху леглото. Бях на косъм да го поканя да се присъедини, ала се осъзнах. Не е редно. Той сам реши да остане, няма причина да изпитвам вина. Изгасих лампата и се обърнах на другата страна, отпускайки клепачите си.
- Виктория. - наруших тишината.
- Какво? - попита с дрезгавост в гласа си.
- Казвам се Виктория. - обясних му.
- Хубаво име. - измънка.