The owl and the dove [Совата и гълъбицата]

Пролог

- Алана, ела веднага тук! – изкрещя майка ми, докато ме гонеше.

Изтичах по стълбището колкото можех по-бързо. Този път нямаше да опази тайните си от мен. В продължение на три месеца търсех този тефтер из цялата къща, ала напразно. Преди няколко минути го видях да се подава от чантата й, изкушавайки ме да го взема. Уви, майка ми ме бе спипала на местопрестъплението – с тефтера в едната ръка и чантата ѝ в другата.

Когато забеляза странния тефтер, по чиито корици корици бяха надраскана някакви странни думи, лицето й придоби тебеширенобял цвят, а след това се оцвети в моравочервено.

- Алана, спри! – чух за пореден път зад гърба си, ала не спрях. – Не ме карай да те наранявам!

След секунди във въздуха се чу пропукване на искри и аз се спрях като закована, спряла точно на площадката за тавана. Не можех да помръдна дори мускулче.

Усетих как тефтерът се изплъзна от ръката ми и падна на пода, от където след малко беше вдигнат. Видях очите на майка си, ала те бяха променили цвета си в сиво. Какво ставаше тук, по дяволите?

- Предупредих те, Алана – започна майка ми. – Не трябваше да търсиш този дневник. Ако ме беше помолила, щях да ти разкажа всичко.

- Да, бе – възкликнах раздразнено. Изненадах се, че можех да кажа каквото и да е след като майка ми ме беше вкаменила по някакъв начин. – Какво си ми направила?

- Не се ли досещаш вече, миличка? Това е нещо, което ни принадлежи от много векове – привилегията да бъдем по-висши, да бъдем магьосници.

Погледнах жената, срещу която стоях, и не можех да я позная. За каква магия говореше?

- И ти я притежаваш – продължи.

- Не! – извиках с насълзени очи. – Аз не съм такава откачалка!

- Имаш го, миличка. Магията ври под кожата ти вече – на седемнайсет си. Време е да те посветя и да я използваш.

Не исках да бъда магьосница. Не исках да бъда откачалка, палеща пожари без да го желае. Притворих очи при спомена за изпепелената къща на Нора. Не исках да я подпаля, наистина, но тя ме ядоса. Както и майка ми сега.

Усещах гъдела под кожата си. Това, което наричаше привилегия, искаше да излезе от мен. Пареше ме, нараняваше ме...

- Не искам! – извиках и изведнъж залитнах напред. Бях свободна!

Майка ми си пое изненадано въздух, а аз се възползвах от мига разсеяност и отново взех тефтера в ръцете си. Избутах я от пътя си и тръшнах вратата на отворения до преди секунди таван.

- Заключи вратата – изрекох тихо, въпреки че не исках да използвам магия.

Поех си въздух, опряла ръце в коленете си. Дишах тежко, опитвайки се да успокоя сърцебиенето си, което усещах чак в слепоочията си. Не чувах почти нищо.

Очакваното тропане по вратата не последва. Въздъхнах още веднъж към нещото в ръката си – най-накрая го бях открила. Беше време да разбера защо беше толкова пазено.

Прелистих го набързо, срещайки ситния почерк на майка си. Тук-там срещах рисунки на странни същества, които не приличаха нито на хора, нито на животни. Какви бяха?

Отворих първата страница и погледнах датата 24 ноември 1690 година. Какво? Как така 1690 година? Та, това е било преди повече от шест века...