Стаята

6 глава

Продължавам да падам. Честно да ви кажа е доста забавно.. Чувството е сякаш се пързаляш на огромна пързалка. И все пак изпитвам страх. Страх от неизвестното. Реших да се отклоня от тунела, в който първоначално попаднах. Завих на ляво. Този тунел е по - тесен...

Виждам светлина. Светлина от края на тунела, в който се намирам. Страха напира. Вълнението също. В този момент падам. На дюшек?! Е.. поне не беше болезнено. Станах от дюшека и огледах помещението, в което се намирах.Това определено не е, каквото очаквах. Гледката е потресаваща! Попаднала съм в нещо като огромен склад с играчки за мъчение. И не.. Това определено не са секс играчки! Има въжета. Белезници. Вериги. Столове, които на подлакътниците имат кожени закопчалки за завързване на ръце. Има електрошок (или поне мисля, че е). Има цяла колекция от ножове окачени на стената. По дяволите! Толкова са много! И всички са толкова различни! Едни са малки и назъбени, други големи и гладки, трети приличат на тирбушон. Има най - различни пушки и пистолети. Има и много други принадлежности, които не мога да кажа какви са, но изглеждат болезнени. Добре... Вълнението изчезна! Остана само страха. Той нараства. Нахлува в мозъка ми. В тялото ми. Цялата започнах да треперя. Устата ми започна да се тресе. Пулсът ми се ускори. Започнах да дишам накъсано. Докато се усетих вече се гърчех на пода. Оставих страха да ме погълне.

-Оо по дяволите, Спенсър! Успокой се! -казах си аз, като побъркана. Спенсър. Името ми е Спенсър! В този момент спомените ми започнаха да връхлитат. Но нямах време да си спомням, защото чух шум. Сякаш някой сканираше някакъв чип.

Вратата се отворя. Врата?! Дори не я бях забелязала. Чудех се с какво да се защитя... С какво? Да, аз съм в стая с всякакви оръжия, а не знам как да се предпазя! Грабнах един нож. Беше със средна големина и назъбен. Скрих се зад един от рафтовете с джунджурийки. Вратата се затвори. Чувах стъпки. Човекът очевидно не знаеше какво търси, защото обикаляше около всички рафтове, а аз трябваше да ходя след него за да не ме види. Точно когато преминавах от една колона на друга, той се обърна и ме видя. Погледнах го втрещена. Не бях много отдалечена от него, но и не бях много близо, за да го наръгам веднага. В първия момент замръзнах, но после осъзнах, че това няма да помогне. За това започнах да бягам. Лутах се из всички редове, а той ме гонеше упорито, донякъде усилията му ми доставяха удоволствие. Но само донякъде. Докато минавах покрай всички принадлежности се снабдих с някои от тях. Взех въже, пистолет, електрошок и упойващи вещества. Едва ли щях да използвам всичко, всъщност едва ли щях да използвам нещо от тези работи.

Причаквах го в края на един рафт. Всеки момент щеше да дойде. Всеки момент щеше да се наложи да го нападна и може би убия. И щях. Ако това беше цената да изляза от тук. Идваше. Само още една крачка. Само една. Перфектно.

Бързо насочих електрошока с треперещите си ръце към него. Натиснах бутона. Той започна да се гърчи от болка. Харесваше ми. Харесваше ми, че го боли. Харесваше ми, че страда. Все пак и аз страдах... Бях затворена. Затворена на място, което не знаех какво е нито къде е. Най - лошото беше, че не помнех коя съм и всеки ден се събуждах с тази мисъл. Те ме бяха оставили абсолютно сама. Дори без самата себе си. Не беше честно само аз да страдам. Сега сме квит. Почти.

Спрях електрошока. Той е в безсъзнание. Имам два варианта. Лесен и труден. Лесния е взимам чипа и се махам от тук. А трудния - измъчвам човека, докато разбера всичко, което не знам за това място и след това вземам чипа и помитам всичко по пътя си. Хм.. Отмъщение... Нека да бъде по трудния.

След няколко минути, докато го влачех по пода, се събуди. Започна да се дърпа. Вече се бях погрижила за ръцете му. Бяха завързани. Краката... Бях забравила да завържа краката. Докато осъзная това той вече беше станал и хукнал. Не му оставих шанс. Безмилостно извадих пистолета и го застрелях в крака. Пропуснах. Пробвах пак. Този път олучих.

След като бях сигурна, че няма как да избяга, продължих да го влача по пода. Но той започна да вика. Взе да ми писва. За това го застрелях и в другия крак. Той изстена от болка. Трябваше да бъда сигурна, че ще мълчи, докато аз не поискам да говори. За това.. го упоих.

Влачех го по пода. Оставаше кървави дири след себе си. Когато осъзнах колко зловещо изглежда всичко това, ме побиха тръпки. Но не можех да стоя тук повече. Не разбирах защо ми го причиниха. Каквото и да беше причината знаех, че трябва да им го върна.