Different Boy (*Dylan O'Brien*)

Глава 1

Стоях и гледах как фалшивите ми илюзии за връзката ми се разбиват на милиарди парченца. Това не можеше да се случва наистина! Не знаех как да реагирам. Какво видях? Картър, който се натискаше с блондинката, с която го видях по-рано! Всичко се случваше за секунди. Не мислех. Действах.

- Как можа! - изкрещях, а той най-после ме забеляза, колко иронично ме гледаше само.

- Изи, аз... - не го оставих да изкаже жалките си оправдания, които измисляше в този момент.

- Ти си голям идиот! И не съм ти никаква Изи, за теб съм Изабела Стоун! Не се осмелявай да ми говориш повече, не се осмелявай дори да ме поглеждаш! Иска ми се да не те познавам! - разкрещях се, накои учители отвориха вратите на стаите, за да проверят какво се случва, затова просто заобиколих Картър като боклук, какъвто всъщност е, и излязох от училището.

Отидох в близкия парк и седнах на една от пейките, за да се опитам да овладея емоциите си. Болеше ме! Бяхме заедно от малко повече от пет месеца, а той постъпи така с мен! Кой знае от колко време е имал тайна връзка... Или може би ми е изневерявал с всяка срещната? Не го очаквах, никога не се бях замисляла, че може да постъпи така, защото не беше от този тип момчета. Поне така си мислех. Винаги се грижеше за мен, когато имах нужда, стараеше се да ме изслушва и подкрепя. Аз бях до него през цялото време, през трудните му моменти. Не се опита да ме спре, нито ме последва, за да провери как съм... Не мога да повярвам! От окото ми се спусна една самотна сълза, но бързо я изтрих. Бъди силна Изабела... Бях се заклела да не плача за момче. Никога! Оказа се невъзможно. Защо винаги си обещавах неща, които не можех да спазя? Извадих от чантата си програмата. Имахме още пет часа. Нямаше да мога да го понеса. Прибрах малкото листче обратно и сложих чантата на рамото си. Тръгнах да вървя без посока. Чух звънеца от училище. Не ми пукаше за никого в този момент. Главата ми бе препълнена с въпроси. Забързах крачката си, сякаш така щях да открия нужните отговори.

- Стоун! - чух зад себе си, но не се обърнах. Чувствах се слаба, предадена... - Стоун! - някой тичаше след мен и ме хвана за рамото. Обърнах се и видях... О'Брайън?

- Какво искаш? - попитах, а той ме гледаше загрижено. Загрижено друг път! Той не познаваше подобен вид чувства, момчетата не познаваха чувства.

- Добре ли си? - сериозно ли Дилън? Виждаш момиче, което почти тича, крещяло е в коридора до преди малко и на всичкото отгоре е с насълзени очи и най-доброто, което успяваш да измислиш е "Добре ли си?"? Очевидно е, че не съм!